Автор: Игумен Евмений Перистий, превод: Златина Каравълчева Духовният живот прилича на изкачване по планина. Ето, една група туристи се изкачва все по-нагоре и по-нагоре. Отначало наоколо има дървета, утъпкана пътека, а после изведнъж пейзажът става алпийски, гора вече няма. Качваш се по-нагоре и попадаш на местност, където вече няма растителност, само малко трева и високи снежни върхове, по които се спускат ледници. От тези ледници започват реки. Стигаш до мястото, където обикновено има заслон, а по-нататък трябва да продължиш направо по леда. А за това е нужно специално снаряжение, обувки, инструктур, който е вече алпинист, а не турист. И затова на този рубикон туристите спират и не продължават натам. По-нататък е смъртно опасно, по-нататък трудността е от съвсем друга категория. Туристическите разходки свършват на това ниво. Да кажем до 2000-2500 метра височина някой турист може и да се изкачи, но до 4000 м. няма как да стигнеш, ако не си алпинист. Там не пускат – не бива, а тръгнеш ли сам – ще се убиеш.   Нещо подобно става и в нашия църковен живот. Нашият църковен живот ни отвежда до известна височина. Дотам ние с увереност тичаме, скачаме, трудим се, нещо строим. Но всичко това е до някъде. А по-нататък? Ние не знаем как да живеем по-нататък. И се оказва, че инструктурите, тоест тези, които знаят как трябва да се живее по-нататък, практически вече ги няма, те са недостъпни. А и да има, те са един-двама и няма как да стигнеш до тях, такива святи старци едва ли и трима са останали в Русия...

Митрополит Антоний Сурожски разграничава три типа свещенослужители: свещеник, който може да извършва богослужение и тайнства, но не изпълняващ духовническо служение; свещеник, който е духовен ръководител на хората; и духоносни старци, които имат особени благодатни дарове, позволяващи им да упражняват духовно ръководство, недостъпно за обикновените свещеници. Самият Бог вдъхва мъдрост на старците и ги вдъхновява да изрекат някое слово в полза на слушащите. 
Съветите, които дава духовникът, трябва да бъдат по мнението на стареца Софроний (Сахаров), плод не на разсъждения или житейски опит, но резултат от озарение свише: “Ако на хората, които се обръщат към свещеника с надеждата да чуят ясно от него Божията воля, той даде напътствие от своя лична преценка, което може да бъде и неугодно Богу, то той насочва чедата си по погрешен път и им вреди”. 

Ако човек чете книги за старци и подвижници повърхностно, може да му се стори, че старците дават съвети наляво и надясно. При такова повърхностно четене не се взема предвид един важен детайл: преди да отправят своя съвет към човека, благодатните старци виждали готовността му да приеме този съвет.
Даденият съвет имал ценност и стойност само в случай, че човек с цялата си искреност вече се е опитвал да разреши своя проблем, не е намерил разрешение и затова се е обърнал към пастиря, който е почувствал, че питащият е готов да приеме раждащото се в дълбочината на сърцето му слово.

Старецът Софроний считал също така, че основна роля в духовното обгрижване играе не толкова личността на духовника, бил той и светец, а настроението и степента на доверие, с които подхожда към него всеки човек. 

Обстановката и контекстът на всеки съвет, даден от старец, са уникални и неповторими. А и самият съвет се преподава не само с думи, но и с интонация на гласа, жестове, със самия външен вид на духовника, той е отговор на жив въпрос на жив човек, стоящ пред него. На хартията остава само текстът с думите на питащия и отговарящия. Не можем да научим чужд език по речници и разговорници. Отивайки в чужда страна, човек открива, че знанието на значението на чуждите думи не му дава възможност за свободно общуване на езика. Защото смисловото значение на думите съставлява едва 7-10 % от общото количество информация, преподавана в общуването. По абсолютно същия начин е невъзможно да се научиш на духовен живот по “съвети” и “наставления”, ако до теб няма жив носител на духовна традиция, ако го няма живият опит на послушанието.
Като четем съветите и наставленията на светите отци и богоносни старци, бихме могли да си представим в каква степен казаното се отнася до нас, до нашите проблеми, и от това творчески да извлечем някаква поука. Но цялата уникалност на ситуацията на срещата на двама души пред Божието лице ние не можем да уловим, а следователно не можем да се ръководим по едни или други прочетени съвети като непогрешима преценка за действие. 
Днес малцина може да наречем благодатни старци. Много повече са добросъвестните и небезразлични свещеници, способни действено и със съчувствие да участват в живота на своите енориаши. Но само наистина благодатен и духоносен свещеник може, първо, правилно да разбере дълбокия смисъл на питането, и второ, каква е волята Божия за тази конкретна ситуация. 
  Колкото и богат, разнороден и уникален да е житейският и духовен опит на свещеника, той не може да “гарантира” правилност на своя съвет. Защото животът на всеки човек е уникален и непредсказуем. Свещеникът живее своя живот, а обгрижваният от него човек – свой. Не са редки случаите, когато свещеникът заема пред енориашите си позата на прозорлив старец. Свети Игнатий Брянчанинов нарича подобна игра “на свети отци” безсъвестно актьорство. Подобен гуруизъм не помага, а само вреди на личностния и духовен растеж на хората, води ги до усещането за пълна волева зависимост и вместо те активно да се опитат да оправят живота си, да го изменят, те придобиват пасивно и детски-безпомощно отношение към случващото се. Цялото си упование възлагат на духовника: “Батюшка, помолете си и всичко ще е наред”. А освен това, всеки неуспех в практическата реализация на съвета може да бъде приписан на духовника, дал съвета.

Възможно е пастирят, чийто възгледи са съзвучни с изказаните по-горе, да се изправи пред дилема: наистина, благодатните старци се вслушват внимателно във всяка ситуация и се опитват дачуят, видят и почувстват как Божият Дух води човека, по какъв път, в каква посока. Те не хвърлят съвети по всички посоки. Разумният съвремен духовник желае да бъде наследник не толкова на конкретните постъпки на древните старци, а да бъде  носител на тяхната духовна традиция, тоест, да бъде колкото е възможно по-недирективен и да уважава свободата на духовното си чедо. Но, от друга страна, когато при него дойде човек по конкретен повод и иска да знае какво да прави, как да постъпи в дадена ситуация, духовникът желае да го успокои, да му даде конкретен съвет, да уталожи тревогата му, смущението му. Как да постъпи? 

Позицията, която ще заеме, зависи от всеки конкретен случай и трябва да се решава поотделно. При това трябва винаги да има предвид, че за духовния растеж на човека е по-благотворно той да поема отговорност за всяка своя житейска стъпка, отколкото свещеникът да поема върху себе си отговорността, като даде конкретен съвет или благословение за изход от проблема.  Разбира се, ако пастирят желае неговите енориаши да го считат за знаещ и духовно мъдър човек, то нека бъде активист, директивен, нека наляво и надясно дава наставления, нека отговаря на всички въпроси, нека дава съвети за всеки житейски случай. Между другото, това ще му спести време. Но подобно духовно обгрижване препречва пътя на личностното развитие на чедата му, препречва пътя им към поемането на отговорност в живота. Ако духовникът е наистина загрижен за духовния растеж на своите пасоми, то нека избере различен начин за духовно ръководство.  Един ден в манастира един събрат ми каза: “Батюшка, съберете братята от вашия манастир и ги помолете да дадат определение за духовност. Само без известните на всички ни цитати, със свои думи. Ще чуете различни определения. Най-вероятно, съвкупността от отговори няма да разкрие дълбокия смисъл на това понятие. И когато всички се изкажат, вие кажете: “А сега вземайте химикалките и записвайте: Духовността е отговорност”.

Откъси от книгата "Духовността като отговорност"

За този, който не е започвал реда на духовния живот, непостъпването в съответствие с него, вътрешното разорение, не е потресаващо. Но за оня, който го е започнал и после го изоставя, това е много гибелно. Зърното, обхванато от студ, не погива, силата на живота се съхранява в него, а измръзналият цвят, покълналото вече семе на живота, загива или се поврежда според силата на студа. Така е и тук. За оня, у когото животът вече е започнал да се проявява, е гибелно да го изоставя. След всяко изоставяне силите все повече ще отслабват, накрая и съвсем ще отпаднат, ще остане само името, редът на външния живот, без вътрешно негово съответствие. В една от притчите Си Спасителят казва, че в нечистия дом живее само един бяс, а в очистения, но запуснат поради нерадение, се завръщат вече седем бяса.

Източник: http://www.sveta-gora-zograph/