Определени пъти  чувствам горчивина, когато по време на изповед виждам хора, които десетилетия наред са в Църквата, но остават на едно и също място, не защото нямат възможност да вървят духовно напред и да изпълнят копнежа на нашия Господ, Който е нашето пълно освещение, а заради духовна леност и униние спират като воденицата, която постоянно се върти, но не помръдва от мястото си. Много пъти чувствам такава болка, когато гледам братя, които се изповядват, да живеят живота си сякаш не се изповядват. Излизат от изповедалнята и сякаш нищо не е станало, както камъкът, който влиза в морето, външно се намокря, но вътрешно остава камък. Много пъти виждаме да се причастяват, но да нямат никакво духовно напредване, едно и също, и само да се върнат вкъщи, започват караниците със съпруга, започват караниците с децата. Къде е благодатта на Светото Причастие? Нима не съществува  благодат в св. Причастие? Съществува, но ние не се отнасяме подобаващо към Божиите дарове. Затова живеем една духовна шизофрения – едно мислим и друго правим, едно искаме да направим и не можем да го направим и се отчайваме, стигаме до пределна точка и казваме: „е, какво направих? Спирам до тук, нищо няма да направя, не напредвам”!,отчайваме се и спираме. Много пъти и помисълът ни изкушава: „изпитай  Христос! Какво добро ми е направил? Нека се върна обратно в света!” И се връщаме обратно. Къде е причината за всичко това?
Първо това, че сме потомци на стария Адам. Чрез падението на нашите прародители всички ние сме се облекли в закона на тлението. Всички сме се облекли в закона на смъртта, всички сме се облекли в тази шизоидна връзка – едно искаме да правим, а друго вършим. И както казва св. ап. Павел „но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум” (Рим. 7:23 ). Ние се терзаем и стигаме дотам да кажем заедно с със св. ап. Павел – Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?! Ако го кажем със смирение, се спасяваме, ако го кажем с отчаяние, погиваме. Този момент е много важен – именно когато се отчайваме от себе си. Нашето отчаяние може да ни доведе до голямо благословение, но може да ни доведе и до дълбините на ада. Затова помнете какво казал Господ на св. Силуан Атонски, когато светецът 12 години се молел с усърдна молитва, спял само един час в денонощието, но изпаднал в отчаяние, понеже се молел,  правел поклони и виждал пред себе си демони, които искали да му отвлекат вниманието. Той се бил отчаял, стигнал до дъното на отчаянието и казал: „Господи, Ти си неумолим!”, и в онзи миг Господ се явил и му казал: „дръж ума си в ада и не се отчайвай!”.  Мисля, че това е най-съвременното послание, което Христос може да ни даде. Пълни сме с грехове, падения, страсти, но и сме благословени с възможността да свалим всички тази окови на вехтостта на стария Адам. Това събличане - т.е. свалянето на старата дреха на стария Адам и обличането на новата – изисква малко борба и за тази борба искам да поговорим.
Когато попитали авва Сисой как можем да се освободим от нашите страсти, той отговорил – за да смъкне старата си кожа, змията трябва да мине през един отвор. Тази наша дупка, през която на всяка цена трябва да минем - иначе не става, такъв е духовният закон – за да изкараме старата одежда на тлението, е отворът на аскезата. Но ще ми кажете: „Отче, добре сте вие в манастирите, калугери сте, дали сте обети за девство, послушание, нестяжение, правите бдения, едно, друго, ние сме в света. Как можем да се подвизаваме?”  Сещате ли се какво казал авва Лонгин на един брат? Дай кръв и приеми Дух! Обезателно, както казва и св. ап. Павел в посланието към Евреи без проливане на кръв няма прошка. В Новият Завет проливането на кръвта на животни е преустановено и предобразът е отстъпил мястото на същността. Сянката е отстъпила мястото на благодатта – ние трябва да пролеем друга кръв, т.е. (духовно) да заколим себе си, своите желания, което е най-трудната жертва, това е нашето освещение. Разбира се, дори само думата аскеза понякога предизвиква в нас алергия и казваме: „каква аскеза да правя сега, коя е моята мяра – не мога нито да постя, нито да не спя, нито нищо!”. И без да потърсим да видим нашите възможности и какво можем да правим, ние се отчайваме и зарязваме всичко. По този начин и себе си не оправдаваме, но и тялото на Църквата, която очаква от нас да се осветим. Ние онеправдаваме самото Въплъщение на нашия Господ и жизнено и онтологично се отказваме от Него – защо Христос е станал Човек? Именно защото ние не сме могли сами да свалим тази одежда на тлението, Той е облякъл нашата одежда на тлението без греха, за да ни помогне. Това е като дядото, който не може да ходи и го хваща дъщеря му, синът му, някой друг, който има възможност - по същия начин Христос ни е грабнал под мишници – цялата човешка природа - за да ни доведе до Своя небесен Отец. Ние трябва да потърсим начина за нашата лична аскеза. „Само нека всякой да постъпва тъй, както му е определил Бог, както го е призвал Господ” (1 Кор. 7:17) – казва св. ап. Павел. Това е реалността. Ние в манастирите се подвизаваме по-лесно и по-лесно можем да победим нашите страсти, защото нямаме външните обстоятелства, които пречат и ни връзват ръцете и нозете. Вие в света имате цял куп препятствия; калугерският живот не е тежък. Аз напълно вярвам, и отците го казват, кой съм аз да го вярвам, но такава е реалността, че  животът в света е труден – вашият живот е труден и изисква повече жертви. Ние нямаме да жертваме много неща – само нашата воля. Вие спрямо колко неща в света трябва да се подвизавате, за да ги отхвърлите! Но въпреки това най-малъкият подвиг, който вие ще направите, боголюбието, което ще покажете, Христос ще го приеме като хиляда наши подвизи. Един ваш подвиг ще бъде равен на хиляда наши. И с това едно нещо вие можете да се спасите – с една лира да влезете в рая, а ние с хиляди  милиони лири може да останем извън рая. Защо? Защото който знае много, от него Господ много ще изисква.
В  тази борба на събличането на тлението има определени условия и първото условие е наличието на духовен наставник. Ако нямаме опитен шофьор на волана на душата ни, в нашия автомобил, който да ни води, ще се погубим. Така става в духовните неща. Самички никога не трябва да правим и  най-малкото движение в духовния живот, защото съществува риск от прелест. Виждате, че  всички отци, великите отци, са стигнали до голяма святост. Те се смирявали и дори за великите видения винаги  търсели преценката на ближния, дори на най-нищия монах, отивали и казвали: „Отче, имах видение, видях Ангели, еди-кой си светец, Света Богородица, какво казваш? Така ли е или това е прелест?” Те не се уповавали на  своята способност и святост, а смятали себе си за напълно недостойни за такива видения и неща. Затова и ние, които имаме много грехове, когато духовните ни очи се замажат и имат пред себе си „гурела” на страстите, не може да прогледаме по друг начин, освен ако не отидем при духовния лекар да ни даде лек, да ни даде подходящите очила и тук трябва да внимаваме изключително много. Трябва да потърсим подходящия за нас лекар, защото има много лекари, но от добрия до отличния по диплома лекар има много степени, и както се опитваме да намерим добър семеен лекар, на който възлагаме цялата надежда на нашия живот и лечение, така трябва да намерим и добър духовник. Ще ми кажете – къде съществуват? Е, слава Богу, тук имате – запознах се с много отци, свети отци, с разсъдливост, с човеколюбие, с любов, с разбиране, със страх Божий и с познание по духовните въпроси, които могат да ви ръководят. Тези, които нямате, да придобиете. Защо? – защото без духовник ще стигнете до психиатър. Няма междинно решение. Или духовник или психиатър. Стресът, който всекидневно приемате в живота си, ще ви доведе до такава диаметрална противоположност, всеки път до такива безизходици, че няма да можете сами да ги понесете – не ощетявайте душите си, не се съсипвайте, имайте смирение пред духовника – с едно: „Боже, съгреших!”, е, какво да ви кажа – тонове лекарства да ви дадат, не могат да ви дадат благодатта, която може да ви даде благодатта на епитрахила – когато смирени застанете под епитрахила. Благодатта, Господ която ни е дал, е голяма, и трябва да Му благодарим и да Го прославяме. Видяхте ли някой духовен човек да страда от психологически проблеми – ако потърсите да намерите, да ми го кажете и на мене, аз не видях нито един. Видяхте ли някой, който се моли, да има стрес? Някой, който съзнателно се причастява, да има проблеми? - дори здравни проблеми се преодоляват. Видяхте ли някой, който чете Псалтира, да е гневлив? Някой, който чете св. Писание, да е онеправдан в живота? Защо? Защото чрез всички тези средства, които са средства - целта е освещението ни, придобиването на Светия Дух, знаем това. И тъй, един човек който живее по Христос - по мярата на възможностите на настоящия живот - е съвършен човек. „Бъдете съвършени, както вашият  небесен Отец е съвършен” – ни казва Христос. Колкото повече откриваме сърцето си за Христос и Го приемаме в нас като личен Спасител, като личен Изкупител, толкова повече  се доближаваме до Него, общуваме с Него и ставаме христообразни и боголепни. Тогава целият ни живот бива воден от Светия Дух, и думите, и мислите, и сърцето ни тупти за Бога. Но не можем да придобием всички тези неща без опитен духовен наставник.
Някой може възрази: „духовникът какво повече ще ми помогне от психиатъра? Едно хапче ще взема и ще спя”. Съгласен съм, вземете хапчета, но опитайте и хапчетата, които дава нашата Църква. Не съм против психиатрите, особено когато имат страх Божий, тогава много могат да помогнат на една разстроена душа - реално и съществено. Но един психиатър без вяра в Бога, без страх Божий, без вяра в съществуването на човешката душа, е като обезверен звяр, който прави по-големи зверове тези, които пристъпват към него, за да им помогне. Затова внимавайте изключително много в това нещо.  Приближавайте се повече към Христос, молете се повече, изповядайте се, застанете смирено под епитрахила и ще видите как от вас ще изчезнат тревогите, притесненията, как Господ ще ви открие пътища сред трудностите на живота. При това психиатърът може да ни помогне в рамките на нашето биологично оцеляване. 60, 70, 80 години може да сме добре с помощта на антидепресанти, но оттам нататък какво става с нашата душа? Винаги трябва да ни занимава животът след смъртта и да нямаме светско разбиране за живота, а винаги да имаме вечността като образец и това да бъде нашата цел.
Друго възражение, което може да имате и да ми кажете: „отче, добре говориш тия работи, но много пъти имаме тежко наследство. Баща ми беше алкохолик, аз се родих алкохолик, майка ми беше нервна и аз наследих нейните лоши недостатъци и т.н.” Аз ще ви кажа нещо. Да приемем смирено нашето състояние – как си, бре брате? Без едно око. Без очи. Добре, ти нямаш очи и копнееш да видиш това слънце? Христос е светлината на света, Той е за слепите и за зрящите, но ние може да имаме сетивни очи и да ни липсват духовните и да сме слепи, да не виждаме светлината и тези очи, които Бог ни е дал, за да ни помогне да се спасим, да ни потопят в океана на погибелта. Нека всеки приеме неговото реално състояние – наследените неща, много пъти е тежко, зная го, виждам го в изповедта, че някои души искат да напреднат, но онова наследство, което са наследили от родителите, онова задушаване на душата, онзи комплекс за малоценност, не се маха, не изчезва. Как обаче може да изчезне? – опитайте с Христос и ще видите какви ще станете. Виждаме го в манастирите – мислите, че всеки, който идва в манастир, е ангел? Никой не е ангел. Грешни сме и затова отиваме в манастирите – да се спасим, да се изцелим и там идват хора с всякакво психологическо равнище. Тези, които вместо с психологически въпроси реално се занимават с духовния живот, ги виждате да се променят, окриляват се, както на птичета им израстват крила и не след дълго започват да летят, когато излязат от яйцето.  Нека смирено приемем това, което Бог ни е дал и да не завиждаме на другия.Защо другият да е по-умен от мене? – ама защо ти е, брате, да имаш интелигентността, която другият има? – тогава можеше да станеш един съвременен Хитлер. И вместо това да ти принесе полза, да стане повод и себе си да унищожиш, и другите да осакатиш. Защо да нямам много пари? Защото, ако Бог ти беше дал пари, щеше да Го забравиш, да Го отхвърлиш и щеше да си погубиш душата. Тоест товазащо, тази теодицея, която поставяме всеки път и казваме – защо другият, а не аз?!, трябва да я оставим встрани. То не съответства на нашата християнска принадлежност, а със смирение трябва да  прославяме Бога за това, което е дал на всеки и да Го молим (да ни даде сили) да понесем нашия личен кръст.
следва