Библията указва, че човекът е Божие творение – създаден по Божий образ и подобие: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (Бит. 1:27). Този библейски текст е основополагащ за библейското схващане за човека. За да разберем правилно понятията „образ” и „подобие”, трябва най-напред да си изясним какъв смисъл влагат библейските автори в често употребяваните от тях понятия като „дух”, „душа”, „тяло”, „плът”, „сърце” и т.н. Понятията „дух” и „душа”, „тяло” и „плът” се употребяват също и от философите и мислителите в древността, но в тях е вложен съвсем друг смисъл. 

Библейските автори възприемат човека като единно същество, въпреки неговият двубитиен произход: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7). Важно е да се знае, че никъде в Свещеното Писание не се съдържа вътрешно разделение на човека на тяло и душа (антропологичен дуализъм), нито се говори за противоборство между тях. Само когато старозаветните автори противопоставят вечността на Бога на човешката преходност, те противопоставят духа и тялото:„Няма Моят Дух да бъде вечно занемаряван от (тия) човеци, защото са плът” (Бит. 6:3).

Изследването на човека е свързано най-вече с „душата” – основното понятие в старозаветната антропология. Много често душата се отъждествява с кръвта, дишането и живота - „Да не се яде кръв, защото кръвта е душа" (Второз.12:23), а също – „Господи, избави душата ми, спаси ме”(Пс. 6:5). Понятието „душа” (на евр. „нефеш”) е имала първоначално значение на „дишане”, а впоследствие започнала да се употребява в смисъл на „живот” и на „личност” – „Колко души бяха придобили в Харан” (Бит. 12:5). Много често в старозаветните книги понятието „душа” надхвърля представите за живот и тяло, като включва чувствата на човека, поведението, начинът му на живот, вярата и надеждата му. „За Тебе жадува душата ми, за Тебе чезне плътта ми” (Пс. 62:2). Така според иудеите душата е едновременно нещо видимо и невидимо. 

Голямо внимание библейските автори отдават на психичната дейност на човека. Според техните схващания тя се концентрира в „сърцето”. То е едновременно орган на мисли и център на емоционалния живот на човека – според библейския писател Бог е вложил мъдростта на Соломон в съцето му (вж. 3 Царств. 10:24), а Далила пита Самсон: „защо думаш: „обичам те”, а сърцето ти не е с мене?” (Съд. 16:15). 

Библейската терминология е уникална и трудно може да бъде съпоставяна с терминологията от елинската епоха, но въпреки това в късноюдейстата традиция може да се забележи известно влияние на елинизма. Еврейското понятие „душа”(„нефеш”) от по-късната епоха губи специфичното си значение и се доближава до гръцкото понятие „психи”, като носител на безсмъртие. Много често „психи” се заема от най-висшата субстанция у човека – „духа” (на евр. „руах”, на гр. „пнеума”). Понятието „саркс” (от гр. „плът”) започнало да изразява грехът и нравственото безсилие на човека.

Какво представлява понятието „Божий образ” у човека?
Човекът се възприема като Божий образ в своето единство от дух и тяло. Истината, че човек е образ на Бога се среща формулирана на много места в Свещеното Писание (Бит. 1:26, 27; 5:1; 9:6; Сир. 17:1-4; Притч. 2:23). Съответстващите думи на „образ” и „подобие” в староеврейският език създават известни трудности за тълкуванието им. Думата „образ” произлиза от глагол, означаващ „удрям, режа, извайвам статуя или образ от дърво или камък”. В по-широк смисъл двете думи „образ” и „подобие” (на евр. „шелем” и „демут”) са синоними, макар че „образ” се употребява в Стария Завет за означаване на модел или идол с неясна (недостоверна) идея за физическо подобие, а „подобие” е понятие, което е по-абстрактно и се отнася до духовно-нравственото състояние.

Божият образ се отнася еднакво до двете природи на човека – духовната и физическата, т.е. целият човек е сътворен по Божий образ. Образът, който човек носи е в тясна връзка с неговото назначение в света – да владее над творението. В книга Битие ясно е показана тази връзка: „да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби... и над цялата земя... И сътвори Бог човек по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (Бит. 1: 26-27). В древният Изток е имало обичай да се издигат статуи на владетелите и да се поставят на различни места в царството. Човекът, според някои тълкуватели, трябва да се разглежда като жива статуя, която Бог е поставил сред творението. Човекът като Божий образ е помощник на абсолютния Цар в света – той свидетелства за Бог в света и Го представя на земята, но също така отговаря пред Него за делата си и за усъвършенстване на повереното му творение. Божият образ е уникална характеристика на човека, чрез която той се отличава от всички Божии творения. Чрез него човекът упражнява владетелски функции над останалите твари, като тези функции са белег не неговото лично превъзходство над тях. Божият образ свидетелства за произхода на човека „отгоре”, а не само „отдолу”. Той е уникално достойнство, чрез което е надарен човека и възможност да продължи живота си във вечността. Бог сътворява човека по Свой образ и влага безсмъртие в духа му, а не го сътворява като Свой слуга или инструмент на Своето творчество. Бог сътворява човека като битийно и нравствено свързан със Себе Си партньор. „Божието подобие” е неразривно свързано с притежанието на Божия образ, защото за човека да живее по Божий образ означава да изпълнява своето назначение – да се приближава до Бога и да споделя Божията любов. Бог обича човека заради самия него, а човекът от своя страна се стреми към Бога, защото е абсоютното добро.

Бог сътворява човека като мъж и жена (Бит. 1:27), но при сътворението човешкият род произхожда от един човек. Жената произлиза от мъжа, затова и „тегне” към него. Съществуват много теории и легенди за андрогинността (двуполовост) на първия човек. Те имат произход от древност, а и от по-ново време. Сред застъпниците на подобна теория са в древност – Платон и Филон Александрийски, а в по-ново време – Франц К. Фон Бааден и Владимир Соловьов. Библейският разказ опровергава всички подобни теории с точен разказ за сътворението. 

Първият човек е наречен „Адам”, като това име се употребява за човек в по-общ смисъл, а също и за човечеството като цяло. Етимологията на думата „адам” не е напълно изяснена. В шумерската литература „ада му” означава „баща”, в асирийската – озн. „дете”, коренът на староарамейски – озн. „служител”, а също обработваема земя. Можем да обобщим въз основа на това, че с думата „адам” се обозначава физическата природа на човека. Книга Битие разказва, че първият човек е създаден от земна пръст, което потвърждава в по-късно време и ап. Павел:„Първият човек е от земята, земен” (1 Кор. 15:47). С името „Адам” се указва донякъде и назначението на човека – да обработва земята и да произвежда храна за себе си. Човекът стои „по-високо” от всички творения (Сир. 49:18), защото той е не само потребител на блага, но и техен производител и стопанин на земята.

След създаване външната обвивка на човека (от земна пръст), той бил одушевен с „диханието на живота”, непосредствено предадено му от Бога. Божият образ еднакво се отобразил както върху физическото тяло на човека, така и над духовната му природа. 
Бог определил Адам да стане родоначалник на човешкия род. Адам и Ева Бог сътворил непосредствено, а потомците им – посредством физическите им родители и закона на брака. Адам е родоначалник на човешкия род, но не е вселичност. Всеки човек като лице (личност) е самостоятелно битие, притежаващ своя собствена, един път дадена и неповторима индивидуалност. Всички хора имат еднаква природа с Адам, но не са негови копия, а самостоятелни личности, водещи своето начало от един родоначалник.




По „Измеренията на човека” от Д. Киров, Университетско издателство, София, 2008