Няма наука, която да разглежда човека като Божие творение освен християнската антропология (от гр. „антропос”- човек и „логос” – слово, наука). Обект на нейното изследване е човекът като лично богобразно същество, което има особено назначение в този свят.

Опит за задълбочено изследване на човека са правили и философите в античния свят. В повечето от техните системи обаче човекът бил схващан само като част от космоса, като център на техните изследвания бил самият космос. Единствено Протагор (481-411г.пр.Хр) е поставил човека в центъра на всичко, но неговата максима „човекът е мярка за всички неща” не се развила във философията.

Древните философи имали най-разнообразни схващания за човека. 
Питагор (ок. 570 – 496г.пр.Хр) считал душата на човека математически свързана с тялото, безсмъртна същност, която обитава всички тела и им дава живот. 

Хераклит (ок. 544 – 484г.пр.Хр) считал човешката душа за струя от небесното дихание, безсмъртна, защото според него произлизал от огъня и се връща при него. Това негово разбиране се доближава до бибилейският възглед за произхода на човека и неговата връзка с Бога. Според Хераклит душата на човека е непознаваема, защото този, който иска да я познае, не може да достигне до огнения Логос, който устройва света, нито да го задържи у себе си. Според Хераклит човек трябва да размисля за себе си, за своето място в света и за своята съдба. 

Демокрит (ок. 460 - 350г.пр.Хр) от своя страна нарекъл човека малък свят (микрокосмос), който е образ на големия свят (макрокосмос). Според него тялото е щит на душата, но и двете са изградени от атоми. Животът на човека е зависим от дишането – когато едно тяло престане да диша, то умира. Демокрит различава три вида преживявания у човека – сетивни, емоционални и мисловни. В резултат на това и придобитото чрез тях знание бива тъмно и сляпо (от сетивата), и истинско знание (от разума). Демокрит изисквал от човека да владее себе си, овладявайки лошите желания, и да придобие истинска вътрешна хармония. 

В по-късно време стремежът към себепознание бил издигнат в култ - „Познай себе си!”. Човекът бил разглеждан заедно с нравствените проблеми, които го съпътствали. 
Сократ (469 – 399г.пр.Хр.) поставил тези проблеми в центъра на своята философия, но ясно осъзнавал, че човекът е безпределен и никога няма да бъде познат истински, защото има сложна природа, а духът му е от Бога, поради което не може да бъде изследван и познат напълно. 

Платон (427 – 348г.пр.Хр), за разлика от антропологично ориентираното философско учение на Сократ, основава метафизичната философия и етика. Неговото учение за човека и морала е изградено на трансцендентни основи. За Платон същността на човека е неговата душа, която идва от света на идеите. Тя е безсмъртна, свободна в действията си, но именно поради това тя копнее да се освободи от оковите на тялото и да се върне в истинската си родина. Според Платон тялото пречи на душата да познае истината и красотата. Той сочи умерения аскетизъм като път към уподобяване на Бога – грижите за тялото трябва да бъдат сведени до минимум, за да се създадат по-добри условия за познание на истината. Поради своята връзка със света на идеите, душата е вечна. Платон говори и за съд след смъртта, където душите дават отговор за делата си. 

След Платон и Аристотел (384- 323г.пр.Хр) изследва обстойно загадката на човека. Според него той е органически свързан със света, отделен от всички раждащи същества самостоятелен човешки род. Аристотел ясно осъзнал, че на земята човекът е единственият, който притежава съзнание и самосъзнание, който притежава ум и управлява своите дейности. Според него природата изявава чрез човека съвършенството на разумните животни и човешката душа е израз на това съвършенство. За цел и смисъл на човешкото съществуване Аристотел посочва разумната дейност - изискването да мисли и постъпва разумно. Аристотел говори и за„блаженство” – особено състояние на човешките души, което е Божи дар, тъй като то е най-доброто, което човек може да постигне. Той не смята блаженството за пряко идващо от Бога, а по-скоро го схваща като продукт на активната творческа проява на човешкия ум. Добродетелта, за която говори, също е свързана с разумната мисловна дейност на човека и със съответните й дела.



По „Измеренията на човека” от Д. Киров, Университетско издателство, София, 2008