Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.03.2016 05:05 - Отпадането на Рим от единството на Христовата Църква
Автор: elianna Категория: Лични дневници   
Прочетен: 453 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 28.03.2016 05:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

В днешно време твърде много се говори за необходимостта от християнско единство и разбирателство между всички християнски деноминации. За съжаление на него се гледа повече външно, без да се отдава значение на вътрешните причини, които пораждат разделение. В този смисъл е изключително полезно исторически да се проследи процеса на разделение и да се посочат причините, довели до възникването на новите християнски деноминации – католицизъм и протестантство.

В книга Деяния апостолски много ясно е отразен духът на раннохристиянската Църква – дух на единомислие, любов и разбирателство между повярвалите в Христос (вж. Деян. 2:1, 44,46).Този светъл период от живота на Църквата обаче не продължил дълго, защото сред вярващите се явили онези „вълци в овчи кожи”, за които предупреждавали и Христос и апостолите, лъжеучители, които говорели изопачено и предизвиквали разделение между християните. Ересите се появили сравнително скоро след Петдесетница, като следствие преди всичко от човешката гордост, честолюбие и властолюбиви стремежи. След епохата на гонения ересите се изявили с пълна сила и предизвикали сериозна полемика и борба от страна на църковните отци и учители. И все пак, не ересите, които притеснявали Църквата на Изток станали причина за последвалия разрив между нея и Рим, а нововъведенията, които въвела в богослужебно и догматическо отношение Западната църква.

Трябва да отбележим няколко чисто исторически предпоставки, които оказали решаващо значение за последвалите събития в живота на Църквата. Още от самото начало на своето съществуване Христовата Църква административно и географски се разделяла на две части – източна и западна. При все това тя била едно, защото християните живеели в пълно единение на вярата, нравствеността и правилата за църковно устройство и управление. Възникващите несъгласия и спорове – напр. за празнуването на Пасха (ІІв.) и за кръщението на еретиците (ІІІв.), любовта съумявала да покрие и така да запази единството на Църквата. С течение на времето разногласията се задълбочавали, като засягали не само обредите и обичаите – напр. постите, начина за извършване на тайнството Миропомазване, безбрачието на духовенството, но и основите на вярата. Така от VІв. на Запад се оформило учението за изхождането на Дух Свети и от Сина (т.нар. Filioque), което до ІХв. запазило характера на частно мнение. 

Възникналите различия едва ли биха оказали толкова голямо влияние между отношенията на Източната и Западната църква, ако на преден план не се беше появила претенцията на римския епископ за първенство над целия християнски свят. Много рано духът на езическия Рим надмогнал смирението, което го украсявало в първите векове, казват Д. Дюлгеров и Ил. Цоневски („Учебник по мисионерство”). Този стремеж бил в разрез с духа на християнството и повелята на Спасителя – „който измежду вас иска да бъде пръв, нека ви бъде раб” (Мат. 20:27), затова и срещнал сериозен отпор от Източната църква. Тя видяла в това сериозна опасност за свободата, единството и съборността на цялата Църква. Започналите спорове между Изтока и Запада по този въпрос, както и по други догматични въпроси довели до знаменателно събитие – на 16. VІІ. 1054 година, когато Рим отпаднал от единството на Църквата. Няма да сгрешим, ако кажем, че в това значимо за историята на Църквата събитие е потвърждение един известен духовен закон, а именно, че голямото падение винаги се предшества от гордост (св. Йоан Лествичник). 

Редица исторически предпоставки способствали за възникването на тези претенции на римския епископ спрямо другите епископи. На първо място това било изключителното положение на римската Църква сред останалите поместни църкви. Римският епископ се намирал в столицата на империята, като на Запад това била едиствената катедра основана от апостолите, в която християните се славели с твърдост във вярата и с множество мъченици, пострадали за нея. Към това трябва да прибавим и богатството на римската Църква, принадлежността към нея на богати и знатни лица, приближени до самите императори. По-късно преместването на столицата от Рим в Константинопол и последвалия разгром на западната империя (ІV-Vв.) издигнало римските папи както в църковно, така и в политическо отношение. Те станали единствените защитници на християните на Запад. В годините, когато Източната църква била смущавана от ереси, римските папи се явявали защитници на истинското църковно учение, а това засилило още повече техния авторитет и влияние в цялата Църква. Така например през Vв. Представители на римския папа заявили на ІV Вс. събор, че Римската църква стои над всички църкви и трябва да й бъде признато правото да разрешава възникналите в Църквата спорове. Въпреки, че с 28-мо правило съборът потвърдил равенството на римския папа с константинополския патриарх, домогванията на Рим за власт над целия християнски свят не се прекратили. Иконоборческите вълнения на Изток през VІІІ и ІХв. също допринесли за засилване властта и авторитета на папите. От това време датира и тяхната политическа власт на Запад – притежанието на обширни земи в Италия (т.нар. Равенски екзархат), както и даденото им право от каролингите да раздават светска власт. Така към края на ІХв. папата станал не само най-влиятелният епископ на Запад, но и най-влиятелният светски владетел. Това свое положение папите се постарали да обосноват догматически и канонически. От това време датира и сборникът нар. „Исидоровски декреталии”, който наред с грамотите и определенията на Вселенските събори, съдържал и около 100 фалшиви документа. Целта му била да докаже, че римският епископ има върховна власт над цялата Църква.

В периода ІХ-ХІв. източната и западната Църква продължили да съществуват неразделно, макар отношенията им да не били братски. Все повече Западът се отклонявал от духа и преданията на древната вселенска Църква, като през 1054 г. се стигнало и до фактическо разделение, продължаващо вече почти едно хилядолетие. Поводът за това било изобличителното послание адресирано до римския епископ по повод протеста на източната Църква срещу нововъведенията на западната Църква. Бил свикан събор, на който представителите на Рим дръзко поискали Изтокът да признае всички западни нововъведения във вероучението и църковния живот. Като не постигнали желаното те поставили върху престола в храма „Св. София” була, в която предавали на анатема константинополския патриарх и цялата източна Църква. Подобна анатема била произнесена и от страна на източната Църква. От този момент западната Църква отпаднала от единството на едната, света, съборна и апостолска Църква Христова. Тя започнала самостоятелен живот, като продължила линията на нововъведения и през Средновековието. За периода на самостоятелен живот Западната църква съумяла да състематизира нововъведенията си в единно и стройно учение, широко известно като католицизъм.

По Дюлгеров,Д., Цоневски, Ил. "Учебник по нисионерство", Фототипно издание, София 1992




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: elianna
Категория: Лични дневници
Прочетен: 733490
Постинги: 1286
Коментари: 1090
Гласове: 593
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031