„

Вчера аз се разпъвах с Христа, сега се прославям с Него; вчера умирах с Него, сега оживявам; вчера заедно се погребахме, сега възкръсваме заедно. Нека принесем дарове на Пострадалия за нас и Възкръсналия… Да принесем самите себе си – най-скъпоценното имане пред Бога и най-свойственото за Него.” Така говори в една прочута своя проповед великият свети Григорий Богослов. Той сякаш ни убеждава да приемем историята на Разпятието и Възкресението лично. И да я съпреживеем заедно с Христос. Само че как да стане това?

Ние живеем в едно нещастно общество, каквото били и древните юдеи. Нещастно, защото било поробено. Но поробено не само от римляните, а от тежкото иго на своите желания, на своите претенции. И тъкмо тези нещастни хора трябвало да преживеят най-щастливия момент в историята на човечеството. Те били посетени от Въплътилия се Бог. Този, Който е сътворил цялата вселена. Дошъл на земята, за да потърси загубилия се човешки род. Какво по-хубаво е можело да се случи от това? Те обаче не Го познали. Харесали нещастието си повече, отколкото любовта на Небесния Цар.

Толкова години по-късно не сме ли същите? Сега няма римляни, а само обичайните ояли се управници, винаги готови да си измият ръцете, както направил Пилат. Но робството на греха си е същото. И също толкова не ни се иска да познаем и прегърнем Божия Син. Често си задаваме въпроса защо животът в нашата страна е толкова тежък. Задаваме си го, а простият и очевиден отговор все ни убягва. Защото живеем така, все едно, че Христос го няма. Все едно, че нямаме нужда от Него. Разпъваме го с престъпленията си постоянно. С малките и големи лъжи, с малките и големи кражби, с малките и големи лицемерия, с малкото или голямо равнодушие. И понеже Христос е източник на любовта и на всяко добро, ние, разбира се, сме постоянно тъжни, постоянно самотни. Смеем се, тъпчем се в дискотеки, в които освен нас има стотици, дори хиляди хора, задръстваме се сред огромно множество автомобили по улиците, но оставаме толкова самотни и неразбрани. И няма кой да сподели и тая самота. Да я облекчи поне малко.

Защо е всичко това? Та нима не се стремим към доброто? Всеки от нас може да се погледне в огледалото и да каже: „Да, стремя се към доброто!”, но очевидно резултатът е лош. Лош е, защото това добро всъщност е само наше. То е дете на нашия егоизъм. Родено е от нашата собствена представа за правда. И ние сме готови да я налагаме непрекъснато на всички хора. Да налагаме себе си. Те пък имат свой си егоизъм, своя правда. И така няма една минута мир.

Някога юдеите посрещнали Христос в Йерусалим, като му викали „Осанна!” Но само пет дни по-късно вече крещели „Разпни Го!” Това тяхно поведение е станало пример за непостоянство. Но нима са били толкова своенравни? Не, били са просто егоистични. Те не са викали „Осанна!” на Самия Христос. Не са искали да Го опознаят. Не са искали да Го послушат. Посрещали са своята си представа за цар. Някой, който ще ги освободи от римското робство. И ще ги направи да господаруват над всички народи. И когато разбрали, че Той няма да им даде това, че Той им проповядва Небесно Царство, от все сърце Го намразили.

И ние сме така. На нас ни е нужен не Бог, а добрият дух от лампата на Аладин. Потъркваме лампата, (палим свещ или някой друг ритуал) и той се появява, за да изпълни всичките ни желания. Всичко, което егоизмът ни смята за необходимо. Без никакви усилия. Без личен контакт. Просто дух, който изпълнява желания. После потъркваме пак лампата и вече спокойно можем да забравим за нея. А ако не ни изпълни веднага желанието, му се сърдим. Нашето поведение е не по-малко кощунствено от това на юдеите от преди две хиляди години. Защото има за свое основание едно и също нещо – егоизма. Резултатът в древността бил печален. Около сто години след Христос, след поредното юдейско въстание, Йерусалим бил разрушен, а жителите му изгонени от него. Такъв е краят на човешката правда. Колкото и справедлива да изглежда, тя води до разруха и запустение. Виждаме тази разруха ежедневно в живота си. Тя се случва пред нас. Руши се не просто материалната собственост, разграбвана от лоши управници. Руши се цялата културна и нравствена основа, върху която българинът е градил живота си през всички векове на своето съществуване. И колкото някой да го отрича – движението в тази посока може да доведе само до едно – просто в един момент България ще спре да съществува, както за дълго време е спрял да съществува Йерусалим.

Но нима тази човешка жестокост повлиява на Христос? Неговото поведение е противоположно на човешкото. Той идва, за да потърси заблудилите се в своите грешки и да им даде шанс за живот. Не временен, а вечен живот! И доброволно приема Разпятие за тях. И дори тогава, когато хората му крещят: „Слез от Кръста”, Той остава на него като не спира да ги обича. И дори намира оправдание за тях като казва: „Отче, прости им, те не знаят какво правят”.

Тази кръстна Христова жертва предполага отговор. На подадената Божия ръка човек трябва да отговори някак. Как да стане това ни казва Самият Христос – като вземем своя кръст и Го последваме. Тоест, като се разпънем заедно с Него. Като пожелаем в живота да се случва не нашата правда, а Божията. Сам Христос беше послушен до смърт на волята на Своя Небесен Отец. От нас не се иска да се разпънем физически, но да разпънем на кръст своя егоцентризъм, своето самохаресване, своята склонност към зло. Тоест, вътрешната промяна понякога прилича на кръст. Толкова е болезнено да се разделиш с прищевките си, с онова, което те прави нещастен, но така ти харесва.

Да се разпънеш означава и да послужиш на другия. Да видиш другия човек като еднакво значим с теб. Христос казва нещо много важно за нас. Че Той е Добрият Пастир, Който полага живота Си за своите овце. А който е наемник бяга, когато вълк нападне стадото. И бяга, защото е наемник. В своите отношения към другите хора ние почти не сме приятели. Ние сме наемници. Готови сме да дадем всякакви съвети. Насреща сме, когато става дума за забавления. Но когато трябва да направим жертва – ние бягаме. И не говоря за това да жертваме живота си, а за съвсем дребни жестове. За това понякога да попиташ „Как си?” и да изслушаш отговора на човека. Да го забележиш, когато е нещастен. Да му кажеш „Добър ден!”, когато е тъжен. Да го съжалиш, когато е гладен. На нас ни липсват дребните човешки неща, които са естествени. А Христос представя пред нас нещо изключително тежко дори за слушане. Учи ни да обичаме враговете си. И Сам ни показва тази потресаваща любов, като пролива кръвта Си за всички – за тези, които Го обичат, и за тези, които Го мразят. Та всички те да имат шанс да се спасят, ако пожелаят да се променят.

И тъй, за да се променим и ние, и цялото общество, са нужни няколко простички неща. Да се откажем от своята относителна правота и да се вслушаме в абсолютната правота на Бога, Който ни желае доброто повече, отколкото ние сами на себе си го желаем. И също да се откажем от самолюбието си и да видим хората около себе си и заедно с това да ги обикнем.

Колко ли объркани са се чувствали учениците на Христос, когато са Го положили в гроба и са затворили камъка? Така човек, който се старае да живее по начина, по който описах, понякога се чувства объркан, защото светът и неговите правила изглеждат непобедими. Но всичко това са призраци, родени от слаба вяра. Христос нарича неповярвалите във Възкресението Му „несмислени и мудни по сърце”. Такива сме и ние, когато се оставим правилата на този порочен свят да ни уплашат. Да убият естествения за душата идеализъм. Смъртта нe може да удържи Господаря на всичко. И ето, Той възкръсва от мъртвите, като възкресява със Себе Си целия човешки род и заедно с това побеждава всяка смърт. Всяка скръб. И дава на човека вечна перспектива. Най-големият проблем на нашето време е, че то се е влюбило в някакви временности – пари, вещи, дрехи, имоти… И смята притежаването им за най-важно на света. Но всъщност всичко това е прах. И стремежът към него изглежда толкова глупашки от едното просто биене на камбаната и песента „Христос Воскресе!”. Ключът към преуспяването ни е в това да разберем, че ние сме вечни. Всичко в нас е вечно. Дори тялото, което временно е изтляло, но после ще възкръсне. Вечна може да бъде радостта от пребиваването с Христос или мъката от Неговото отсъствие в сърцата ни. Празникът на Христовото Възкресение е празник на всепобеждаващата любов.

Някои посрещат този празник равнодушно. Защото за тях любов с Него може да има само по сметка. Други се напиват. Трети ядат. Но все пак има една част от хората, които казват, че Този, Който е най-близък в живота им, е победил смъртта и е решил всички проблеми завинаги. Стига да искаш… Стига да искаме да станем участници в този любов.

Христос Воскресе! Воистину Воскресе!