През 20-те години на ХХ век в България се заражда и разгръща своята дейност религиозното общество “Добрият самарянин”[88], чиито последователи твърдо и последователно афишират себе си като истински православни. Те постоянно демонстрират външно и показно благочестие, което несъмнено прави впечатление на православно вярващите. Външният, привидно православен декор обаче трудно прикрива духовната прелест и болната мистика, които царят в това псевдоправославно общество.

Църковни хора и богослови в централния и местния църковен печат ясно разкриват и посочват сектантския характер на движението, заблужденията и лъжеученията на неговите ръководители “во главе” с“пророчицата” Бона Велинова, която уж директно получавала от Бога откровения чрез видения и сънища. Ръководният антураж на обществото, който гравитира около лъжепророчицата, (а и умело я използва за свои цели) пропагандира и популяризира редица неправославни възгледи и утвърждава практики в религиозния живот на своите последователи, които са чужди на Православието. Поради това обществото на добросамаряните неминуемо влиза в конфликт с представителите на духовенството и вярващите, с Църквата като цяло. Често тези конфликти са планирани и умишлено се инициират от предизвикателното поведение на добросамаряните. Последните лукаво и подвеждащо продължават да твърдят, че те са истинските православни и бълнуват, че българският народ уж бил “Новият Израил”.

През 30-те години обществото придобива популярност, увеличава числото на своите последователи и оттогава установява тесни връзки на взаимодействие с представителите на нестинарската общност. Започва да възприема нестинарската игра в огъня като “откровение свише” и работи за масовизирането на това “Божие благоволение”. Огнеходството и нестинарските танци се насърчават от “Добрия самарянин”. Ръководителите и членовете на обществото се ангажират да пропагандират отделни нестинарски вярвания и да осигуряват масова публика за нестинарските танци. Между двете общности възниква интересна и сравнително устойчива симбиоза, която в общи линии съществува и до днес. Това подтиква архимандрит Методий (Жерев, по онова време протосингел на Сливенската митрополия, после служи в Руската църква в София), да реагира на ситуацията като публикува в излизащото в гр. Пловдив епархийско периодично издание – сп. “Православен мисионер”, статия със заглавие:“Нестинарските игри – езическа бесовщина”.

Визирайки взаимовръзките между добросамаряни и нестинари, той пише: “Благодарение на рекламите на обществото “Добрия самарянин”, това “чудо” (т. е. нестинарските игри) стана толкова евтино, каквито са и всичките добросамарянски чудеса, че днес то може да се види едва ли не във всеки цирк и на всяко спортно игрище, а “молепсаните” от нестинарската болест се навъдиха навсякъде като гъби. Религиозно невежество с явни остатъци от езически идолопоклонски традиции и бесовщина, т. е. обладаване от тъмни сили, припадане и обезумяване – това е същината на нестинарството. Към това трябва да прибавим една нова проява: стремеж да се извлече материална облага от игрите. Наред със самозаблудата и психозата нестинарството получава облик и на шарлатания – то се оказва един такъв лесен и доходен занаят... Кощунството, което се върши със свирене на зурли и гайди, думкане на тъпани и играене на ръченица в самите храмове (на много места), профанацията с носенето и размахването на светите икони при тия игри и най-после представянето на тази бесовщина за “Божие дело”, за “чудо”, за “благодат” (както в добросамарянските устни и писмени изявления, така и в самите циркаджийски афиши и реклами из вестниците на нестинарските организатори с търговски нюх), нямат нищо общо с благочестието на св. Православна църква и не търпят никакви снизходителни коментари”[89].

Архимандрит Методий през месец юни 1940 г. направил посещение в село Ново Паничарево, Бургаско, където присъствал на провеждането на нестинарски игри върху жарава. В гореспоменатата статия пресъздава срещата си с клисарката от селската църква, посветена на Света Троица. Духовникът споделя за отношението на непредубедения вярващ човек от народа, който имайки твърда и чиста вяра, интуитивно усеща в себе си духовната същност на феномена “нестинарство”. След като взела благословение от архимандрита, тя го погледнала с черните си проницателни очи и му казала тихо:

- Мене и баща ми, и дядо ми не вярваха в това. И аз не вярвам.

- Тоест, не вярваш, че Кера (главната нестинарка) гази в огъня ли?

- Не, - че гази – гази, но там е работата, че е май дяволска работа.

- Тъй ли? Защо мислиш така, бабо?

- Ей тъй, - става ми лошо като я гледам! Щом писне гайда и удари тъпанът, тя се затресе, затресе и като луда без акъл, почва да се пъчи и се втурва да гази огъня. На мен дядо ми още е казвал, че това не е от Бога и да не го приемаме.[90]

Известно е и мнението от по-ново време на жители на нестинарски села за самите нестинари – “те са болни хора”[91].

Ще си позволя да се позова на примера на Гръцката православна църква и да информирам как тя реагира на нестинарското присъствие в своя диоцез. Известно е, че през периода 1913-1922 г. гръкоезичните нестинари от селата Кости, Бродилово и др. насилствено са преселени в Гърция, където са съхранили някои специфични черти на обреда, които впоследствие са престанали да се практикуват на българска територия. Водени от душепастирски грижи и ревност за чистотата на Православието, църковните среди в лицето на духовенството, богословите и вярващия народ решително и последователно заклеймяват нестинарския ритуал. Тогава гласът на Църквата в това отношение е бил достатъчно силен и авторитетен. До 1948 г. държавната власт не допускала публично изпълнение на ритуала, въпреки че той тайно се извършвал в нестинарските къщи. След Втората световна война обаче, постепенно под натиска на някои обществени среди нестинарството излиза на бял свят и придобива легитимност. Солунският митрополит, в чиято епархия е концентрирана значителна част от гръкоезичните нестинари, е бил принуден през 50-те години да издаде разпореждане, с което да забрани присъствието на православен свещеник и ангажирането му в обредите. Митрополитът насърчавал духовната просвета в епархията по отношение на нестинарството, съдействал за правилната информираност на своите пасоми в православно осветление и действал за приобщаването на нестинарите към Църквата. Подобни стъпки са предприемали в миналото и в по-ново време, както гръцки архиереи, свещеници и монаси, така и български, на наша територия. Често са апелирали към гражданските власти да бъде ограничавано и дори забранявано. В Гърция на равнодушието на прокуратурата се е реагирало с църковни протести, изразяващи се в траурното биене на камбаните в цялата епархия. В най-ново време ситуацията в съседна Гърция, обаче, се променила не съвсем в полза на Църквата. Тенденцията е да се игнорира гласът й и да се толерира нестинарството от държавните институции. През последните години се полагат големи усилия за документирането, проучването и съхраняването на нестинарската обредност от център “Домени” в гр. Комотини, Северна Гърция. Те са част от мащабна програма за запазването, изучаването и популяризирането на фолклора. Днес огнеходството се практикува в селата Агия Елени, Керкини, Лангада и др. с голям обществен, медиен и туристически успех[92].

От изнесените факти става ясно, че в приоритетите на определени среди съществен дял заема популяризирането и утвърждаването на всичко езическо и неоезическо за сметка на традиционното Православие. В по-далечна перспектива в плановете им приоритет ще бъде да подменят Христовата вяра с нейни сурогати и фалшификати. Ако възлагат надежди на езически ритуално-обредни практики, то нестинарството успешно би се вписало в контекста на ролята, която ще му се възложи да дублира и измества Православието. И без това сега е векът на подмяната на истинските ценности с техните сурогати.

В днешно време старите езически религиозни вярвания и магични традиции се свързват с новите окултни, теософски и религиозни движения, които възприемат, че са продължители по приемственост на „дълбоката езотерична” традиция на Балканите, която идва от тракийския орфизъм, преминава през богомилството и дъновизма и се възражда чрез поклонниците на неоезичеството и съвременните неогностически секти, “ню ейдж” култове и неприкритото поклонение на сатаната. Характеристиките на тези движения могат да бъдат различни, но в тях неизменно има и нещо общо – вярата в древни тракийски мистерии и мистериални култове, прорицалища и търсене на светилището на Орфей; стремеж към тайна доктрина, гадателства и древна окултна наука, която, ако не по-стара, то поне е еднакво древна с египетската; усилия за възраждане на „халдейската мъдрост”и гностическата теософия; приемане, че в балканския дуализъм и гностико-манихейски синкретизъм на богомилството има нещо революционно и ново, а не стари езически и еретически представи; приемане на бълнуването за своеобразния месианизъм на избраната шеста раса на посветените, характерен за модерната теософия и дъновизма, но под нова и осъвременена постмодерна форма – чрез повсеместния интерес към астрологията и окултното, модата по ясновидството и екстрасенството, желанието за бързо просветление и достигане до „нова духовност”, увлечението по псевдолечителските и„ведически” практики, както и по окултно-демоничния феномен НЛО. Пред лицето на това окултно, “езотерично” и “мистично” възраждане християнството днес се изправя срещу познати на Църквата стари езически вярвания, преродени в нова форма и преоблечени в нова лукава одежда. Предизвикателствата на това ново езичество изискват задълбочено познаване и позоваване на духовно-благодатния опит на Църквата срещу изпитанията, изкушенията и съблазните на тази езическа „мъдрост” и срещу „поднебесните духове на злобата”. Мъдростта на „този свят”, която периодично се възраждала в различни сектантски учения, днес се предлага и от новите религиозни или псевдорелигиозни движения.

Да се надяваме, че Божията благодат ще ни съдейства в този век на отстъпление, когато кротко, но твърдо трябва да отстояваме вярата си и да свидетелстваме за истинските ценности на Православието, като с духовна мъдрост отсяваме плявата от житото.

Съвременни прояви и метаморфози

Според някои съвременни изследователи в най-ново време не може да се говори за нестинарска общност в истинския смисъл на думата, тъй като нестинарите вече, поне в България, не населяват единна селищна територия, както е било в минало. Освен това, днес нестинарският “занаят” се заплаща и се превръща предимно в зрелищна атракция. Това предполага по-скоро съперничество и противопоставяне на отделните нестинари, а не сплотяването им в единна общност. Картината се допълва и от не особено високата степен на религиозна убеденост на съвременните нестинари в предишните им вярвания и практики[93]. В днешно време до голяма степен е избледняла у тях идеята за сакралността на служението им, което от богословска гледна точка е антипод на църковното. Поради тези причини традиционно здравите връзки, които доскоро са ги консолидирали, днес липсват и съвременните нестинари трудно би могло да се обозначават като отделна конфесионална общност. Все пак фактът, че нестинарите си избират и почитат епитроп, показва изключителната устойчивост на традициите и нагласите, свързани с йерархията на нестинарското служение[94]. Съвременното българско нестинарство до голяма степен се свежда до професионално огнеходство, което се практикува като фолклорна атракция в многобройните заведения по Черноморието и из страната. Професионалисти-огнеходци играят върху жаравата на празника на св. Константин и Елена в с. Българи[95]. Този най-атрактивен елемент от нестинарската обредност се е оказал и най-устойчив и се възприема като върхова изява на българския фолклор и негова гордост. Българската фолклористика, историография и художествена култура винаги са отделяли голямо внимание на нестинарството без да се опитват да осмислят неговата духовна същност[96].

Насочвайки погледа си към българската действителност, трудно може да се премълчи и игнорира печалната фактология. Известно е, че след началото на демократичните промени, публичните изяви на нестинарите били възобновени в началото на 90-те години в гр. Приморско с активното съдействие на местния свещеник. Той се ангажирал с пропагандиране на нестинарството и дори в проповед в храма го свързвал с представите за силата на Божествения огън и с вярата, която помагала на светите люде, (за каквито той смятал нестинарите), да преодоляват огненото изпитание (т. е. танцуването в жаравата). През 1998 г. традицията в същия град била изпълнена в присъствието и с участието на свещеник от гр. Царево. Тези съвременни данни са изнесени от д-р Валерия Фол, която ги възприема като нещо положително[97]. Дори авторката смята за похвална инициативата в това направление, тъй като по този начин хората щели да се приобщят по-лесно към Църквата. От съвременните добросамарянстващи нестинарството също се възприема като “Божие дело” и като такова то се пропагандира от тях. Подобна ангажираност и участие на представители на българското духовенство, за които стана дума по-горе, не са били рядкост в миналото, но най-често свещениците са се ограничавали само да извършват водосвет при водния източник, а понякога и да благославят жертвеното животно. При отказ на духовни лица да извършат водосвет викилинът“освещавал” водата в извора и си позволявал да поръсва присъстващите хора и носените нестинарски икони[98]. В статията си“Нестинарски танци” в сп. “Православен мисионер” от 1940 г., руският емигрант-свещеник протоиерей Михаил Шишкин с недоумение отбелязва, че начело на нестинарската процесия в село Мало Белово били четирима свещеници, които вървели подир хоругвите и иконите. Когато шествието стигнало до мястото на “свещения танец”, намиращо се извън селото, свещениците извършили водосвет и маслосвет. Впрочем отсъствието на свещеници в други случаи ни най-малко не попречвало на нестинарите да организират процесията и да извършат бесовското си ходене в огъня. На своите “свещенодействия” те отдават несравнимо по-голямо значение, отколкото на църковните богослужения, свети тайнства и обреди[99]. Известно е с каква ирационална фанатична убеденост отстояват своето езическо суеверие. Между другото един от свещениците обърнал внимание на автора и му посочил кое е главното действащо лице – нестинарят Тодор. Той извършвал странни движения по време на шествието - подскачал неистово ту на единия ту на другия крак, от време на време се понасял в неудържим танц, махайки с ръце и тресейки тялото си. Довело се до знанието на участниците в обряда, че присъстващата там добросамарянска пророчица и ясновидка баба Бона Велинова уж била получила “откровение”, че самият Тодор трябвало да запали дървата от приготвената клада и после да играе в жаравата[100].

Нестинарството като псевдоцърковен окултен фолклор

Съществуват различни видове фолклор[101], като народни сказания, народни песни, християнизирани обредни действия, свързани с църковни празници (напр. срещу празника Рождество Христово)[102]. Тези действия могат да се възприемат и тълкуват в християнско осветление, стига да не се абсолютизират и да не се допусне доминирането им по отношение на установения от църковната традиция начин за богослужебно честване в храма и празнуване на домашно-битово равнище. Така нареченият църковен фолклор не се приема от Църквата за авторитетен източник на православното вероучение, въпреки известната доза търпимост от нейна страна. В този вид фолклор липсва подходящия църковен стил и необходимата богословска аргументация. Но от страна на Църквата е изключено да се проявява търпимост към окултния псевдоцърковен фолклор, към който принадлежи и нестинарството. Отговорността в това отношение се подсилва от факта, че в днешно време много хора търсят пътя към вярата и храма и недопустимо е те да бъдат заблуждавани като им се поднася подменено християнство, обременено с елементи на окултизъм. В кръга на задълженията на духовници и богослови е вторично да просвещават традиционно вярващите православни християни, които поради незнание възприемат нестинарството като“Божие дело” и се заблуждават относно истинската му духовна същност. В популярната светска литература нестинарството се причислява към фолклора, както и други подобни фолклорни обреди, свързани с честването на някои светци от църковния календар. Това създава измамното впечатление, че подобни обреди са ако не църковни, то поне не противоречат на църковното благочестие и могат безобидно да се впишат в обсега на т. нар. битово християнство.

Паралелното съжителство на християнски и религиозно-митологични елементи, магични представи и практики след покръстването на българския народ водят до формирането на своебразен религиозен дуализъм в рамките на средновековната християнска традиция, който обаче не е доминиращ. Религиозно-светогледният дуализъм или синкретизъм е определян като „двуверие”. Този духовен недъг в живота на новопросветения народ фокусирал вниманието и ответната реакция на духовните пастири, които предпазвали поверените им словесни овце от езическите заблуди и не допускали да се озовават извън спасителната ограда на Христовата църква. Така например, от духовните наставления на „Завета на свети Иоан Рилски” може да се направи изводът, че към края на ІХ в. и средата на Х в., сред новопокръстения български народ, под една или друга форма, продължавали да битуват някои стари езически обичаи, остатъци от религиозно-митологични вярвания или магични представи. Свети Иоан Рилски завещава на своите духовни последователи да продължават да “просвещават своя единокръвен народ” с истините на Христовата вяра, защото сред народа “поради незнание”, битували все още стари суеверия. Това е важно свидетелство както за съществуването на остатъци от старата езическа култово-обредна система, така и за спасителното душегрижие на Църквата в лицето на великия Рилски светец и наставник, който с благодатното си духовно зрение открива корените на това суеверие и начините за неговото духовно преодоляване чрез истинско просвещение в Христа.

От християнска гледна точка митологията, магията и магичното съзнание имат отношение към окултизма, а не към Бога. Митологията, магията и магичното съзнание не са теоцентрични, каквото е християнството. В центъра на митологичните представи, на магичното преживяване, а така също и в структурата на магичното съзнание, е връзката на човека със света на падналите духове, бесовете, а не евхаристийното и духовно-нравствено общение с Бога, което е в центъра на Православието. Митологичните представи и магичните преживявания са вследствие на остатък от по-древните езически примитивни форми на религия, които са деградирали и са приели уродливи форми след отпадането и отдалечаването от богооткровената религия. Те са свързани с анимизма, фетишизма и тотемизма, които са натуралистични по характер и в своята митологична и магична форма не могат да бъдат идентични с християнството. Напротив, те са пълен антипод на вярата в Единия Истински Бог. „Никой слуга не може да слугува на двама господари, ... Не можете да служите на Бога и на мамона (Лук. 16:13).

Заключение

Според светоотеческата духовно-аскетическа традиция в духовно отношение не съществуват неутрални явления. Необходимо е православните християни да имат предвид, че участието и дори присъствието на нестинарските езически ритуали не е безобидно. То влече след себе си съответните душевредни последствия, води до зависимост и обремененост от бесовските сили и е опасен досег с демонизма, магията и окултизма. Неразличаването на духовете е голяма опасност, за която ни предупреждава още св. ап. и ев. Иоан Богослов: “Възлюблени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога” (1 Иоан. 4:1).

Далеч съм бил от мисълта да сатанизирам представителите на нестинарската обредност и да ги представям като лични врагове. Истинският православен християнин се стреми да живее според евангелските заповеди и не възприема никого за личен враг, защото се старае да обича по евангелски всички люде, съзирайки в тях Божия образ, макар и помрачен, и второ, ясно съзнава, че във враждебните действия на околните ръководна роля играят демоните, които ги подбуждат към зло. Под “врагове” Евангелието разбира онези, които смятат нас за врагове и се отнасят враждебно към нас, но истинските Христови последователи не смятат за враг никого, освен падналите ангели.

предишна

Бележки:

[88] Подробно за обществото “Добрия самарянин”, неговия сектантски характер и лъжеученията, пропагандирани от него вж. Партений, архимандрит. Добросамарянството без маска, С., 1942.

[89] Цит. по Методий,. архимандрит. Нестинарските игри – езическа бесовщина. - Православен мисионер, 1941, № 10, с. 588-589.

[90] Пак там, с. 589-590.

[91] Фол, В., Нейкова, Р. Пос. съч., с. 282.

[92] Подробности относно нестинарството в исторически и съвременен аспект в Гърция вж. в сайтовете: http://www.anagnosis.gr/Anastenaria.htm,http://www.serres.gr/Arts/tradition/anastena/1_histor.htmhttp://www.serres.gr/Arts/tradition/anastena/5_church.htm

[93] Из личния архив на Диана Радойнова – “Впечатления от посещения на нестинарския празник в село Българи”. 

[94] Фол, В., Нейкова, Р. Пос. съч., с. 19.

[95] Вж. Енев, Д. Българи от цял свят се събират в с. Българи заради нестинарите. - Сега, 8 юни 2004, с. 3. Авторът на статията отбелязва, че над 1000 души са присъствали през 2004 г. в странджанското село Българи, за да наблюдават древния нестинарски обичай “танц върху огъня”. Дава се информация за главния нестинар Михаил Георгиев, който практикувал огнеходството от 17 годишен. Репортерът отбелязва, че докато играел бос в жаравата нестинарят, издавал особен възглас: “Въх, въх”. Този възглас е употребяван и от други огнеходци в трансово състояние.

[96] Вж. Тодоров, Г. Нестинарството днес. - Църковен вестник, 2004, №. 12, с. 8. В статията се посочва, че кулминацията на традиционния събор в Копривщица била атракцията с нестинарско огнеходство и танцуване в жарава.

[97] Фол., В., Нейкова, Р. Пос. съч., с. 164.

[98] Пак там, с. 285.

[99] Така например, проф. М. Арнаудов, който през 1933 г. посетил с. Ургари на празника на св. Константин и Елена и присъствал на богослужението в селската църква, споделя за огорчението на “добрия свещеник”, причинено от равнодушието на местните жители, които приготвяйки се за нестинарския ритуал, не уважили с присъствието си храмовия празник. На църковната служба присъствали само двадесет и двама души. – Арнаудов, М. Очерци по българския фолклор, С., 1996, с. 454. 

[100] Шишкин, прот. М. Пос. съч., с. 482-490.

[101] Подробности относно различните видове фолклор, “православната” митология и окултния псевдоцърковен фолклор вж. в Кураев, дяк. А. Православният окултизъм. - Църковен вестник, 1999, № 22, с. 5.

[102] Вж. Шиваров, Н., Киров, Д. Беседи по религия, С., 1992, с. 90-91. Авторите обръщат внимание на някои Коледни народни песни, в които е залегнала вярата на песнотворците в Рождеството на нашия Господ Иисус Христос и надеждата за доброто, което то (Христовото Рождество) носи на човека. В песен от Ботевградско “За чудно дръвце на млада Бога” се говори, че златното дръвце ще пусне клон до небе и земя, за да слезе Бог. Разказва се за златните лъчи на Витлеемската звезда над повития в ясли Богомладенец, както и за осенението на Светия Дух над Св. Богородица. Но православното благочестиво съзнание не може да възприеме текста на една Коледна песен, която авторите цитират и която звучи оскърбително за вярващите: “Замъчи се Божа Майка от Игнажден до Коледа, да си роди млада Бога...” Църквата неизменно учи, че Пресветата Дева безболезнено е родила Божествения Младенец.