Искам да ви призная нещо. Официалното празнуване на 24 май ме отегчава от малка. Само като си представя, че пак наближава тази дата и ме обхващат песимистични чувства. Не бързайте да ме съдите. Просто така и не ми стана ясно знаят ли държавните ни мъже и жени, които ще се изтупат с новите си костюми пред паметника на светите братя Кирил и Методий, (както беше и едно време пред мавзолея) какво точно се празнува. Ако изслушате докрай скучните им речи, ще разберете, че идея си нямат. Едно време повтаряха като папагали, че „и ние сме дали нещо на света – на вси славяни книга да четат“. Сега речите са малко реиновирани (попреправени постарому), в стил „имаме съществен принос в развитието на европейската общност“. Навремето това беше „решителна крачка към дружбата със СССР“, а сега е „решителна крачка за равнопоставеност в ЕС“.

Някак измежду другото, ей така, сякаш случайно, става дума и за равноапостолните Кирил и Методий, най-вече в качеството им на „покровители на Европа“, което за българските политици изглежда доста важно, все едно папата ги е назначил за духовни евродепутати. Но истинският им лик и дело и преди, и сега остават като някаква срамна тайна, която трябва да бъде премълчана на такъв хубав празник. И затова сме го превърнали в тържество на буквите. Или пък на ченгелчетата и луличките. Или пък на думите. На кои думи? Ако се водим по политиците – на нищо незначещата словесна алабалалогия. Или пък на книгата. На коя книга ли? Не и на тази, заради която е съставен нашият писмен език. На коя и да е книга, но не и на Евангелието. Защото ние сме светска държава. Бяхме светска държава и преди. И в социалистическото общество не можеше да се говори за разни ми ти там попски работи. Защото отдавна беше известно от съветските другари, че всички попове са тунеядци. В либералното общество е същото. Само посмей да кажеш нещо за духовност и веднага ще бъдеш обвинен, че връщаш децата в средновековието, че не си толерантен и че не е политически коректно да се говорят такива неща. Затова и цяла редица от образователни министри ни обясняваха, че българското образование е светско, (разбирай атеистично) и в него и дума не може да става за това, че човекът има душа.

Христос е персона нон грата не само в школото ни, но и в целия ни обществен живот. И то не от вчера. Въпреки че именно Той е бил целта на нашето просвещение. Светите Кирил и Методий не са искали да ни въведат нито в Съветския съюз, нито в Европейския съюз, а да ни направят достойни членове на Църквата Христова. Не са ни дали да четем просто книга, а са ни дали да служим на Бога на разбираем за нас език. Целта на мисията им, както и на техните ученици, е ние да познаваме Православната вяра и да я изповядваме, защото тя е нашият билет за Царството Божие, а не за земни царства. И както някога изглеждаше нелепо хората, които твърдяха, че религията е „опиум за масите“, да носят портрети на солунските духовници, защото по собствените им речи тези светци би трябвало да не са нищо повече от международни наркобосове, така и сега е нелепо да си слагаш икона на Христос над главата си и едновременно с това да не го пускаш в училище. И заедно с това да пробутваш на децата учения, обратни на това, което Той ни е открил (например йога – понеже наближават избори някой да не помисли, че сме забравили за матурите или сме спрели да виждаме какво става в доста детски градини). Нелепо е да го наричаш свойски „Началника“ и да повтаряш, че „Началникът вижда“, а да не знаеш, че Той освен, че вижда и говори. Например това, че не трябва да съблазняваме нито едного от тия малките.

Ето защо на 24 май няма да отида на честванията пред Народната библиотека в София. Няма да слушам речите, които ще се кажат там. Няма дори да гледам репортажите по телевизията. Всяка година се повтарят едни и същи мантри. Наслушах се на политически гурута. И слава Богу, че вече не е задължително да се ходи на манифестации и събрания. Само дето ми е мъчно, задето казваха, че комунизмът си е отишъл. Пък той само се е преоблякъл (примерно в либерално-йогистки дрехи).

На този ден ще отида на църква, за да продължа логиката на светите равноапостолни Кирил и Методий. Там, на езика, който те са ни оставили, ще беседвам с Бога, с Когото те са искали да ни сближат. И така ще им засвидетелствам любовта и признателността си!

Написах този текст с цялото ми уважение към българските учители, които преподават на нашите деца четмо и писмо срещу мизерно възнаграждение и цялата ми болка, че не им позволяват да обвържат това знание с духовността, с която то е неразривно свързано.

Милена Дойчева