Ако в историческата съкровищница на Църквата са съхранени повеленията на седемте Вселенски събора като крепка ограда на Църквата, то е, защото за всеки един от тях през вековете е имало конкретна причина. Седем пъти светите Отци като ревностни пазители на светата Православна църква са се събирали, за да очистят Тялото на Църквата от нищо друго освен от ересите! Това своевременно е било необходимо, за да бъде опазено православието от отровните стрели на заразите на ереста, която като епидемия през вековете се е явявала основното оръжие на вечния враг на Църквата.

За сравнение, в настоящия Всеправославен събор липсва точно това – не е назована главната причина и цел за неговото свикване. От 13 века насам Църквата не е свиквала Вселенски събор поради ред причини, но каквито и да са те, решенията на седемте Вселенски събора са напълно достатъчни за изпълнението на душеспасителната мисия на Църквата. Чисто организационната подготовка на предстоящия събор започва още през 60-те години на миналия век, като през това време 100-те теми, които са били поставени за разглеждане, са редуцирани до 6.

В църковната история седемте Вселенски събора са запечатани неслучайно с наименованието свети, защото, освен че на тях са присъствали светите Отци на Църквата, взиманите решения са били изпълнени не от самоцелна човешка воля и амбиции, а от Боговдъхновено единогласие. Тук става дума за съборната общност както на миряни и свещеници, така и на всички епископи начело с патриарсите, в духа на единогласието от най-малкия до по-големия в служение за полза на Църквата, която по своята същност е Събор.

Друго подобаващо за Църквата е делата й да не бъдат извършвани скришно. Когато се споменава за гласа на Църквата при взимането на решения, се има предвид никой друг, а всеки един неин жив член по цялата Земя, който има право открито да изрази своята позиция чрез християнската си съвест. Дали същото можем да кажем относно статута на предстоящия събор, след като доскоро малцина бяха осведомените за неговите цели.

Основателен е въпросът за това кой и какъв се явява Вселенският патриарх Вартоломей и полагат ли му се компетенцията и първенството, за които претендира? При положение че всички негови действия в последните години по повод събора са обърнати не към диалог за постигане на консенсус с останалите автокефални църкви, а предимно към Ватикана и неговия „пръв без равни“ първенствуващ папа, следва да се зададе въпросът под чия юрисдикция е цялостната концептуална рамка на настоящия събор.

Несъмнено БПЦ даде безпрецедентен отпор на всичко, свързано с липсата на яснота върху видимо многото проблеми и въпроси, свързани с този събор. Дългогодишната му подготовка и очакванията, свързани с него, не се явиха пречка, за да може БПЦ да обоснове ясно своя отказ с посланието „Един е Господ, една е Църквата и Тя е Православна“. С решението на БПЦ от 01.06.2016 г. в пълно единодушие бе категорично и окончателно оповестено, че предстоящият събор в този вид трябва да бъде отложен или в противен случай българските архиереи няма да присъстват на него. Буквално след часове нейният пример бе последван и от Антиохийската поместна църква, която обоснова и своите причини за отказ от участие в него.

Православната църква през вековете неведнъж е била подлагана на изпитания, но предвид все по-ясно видимите цели на предстоящия събор и последвалите реакции на смущение от всички краища на света, някой действително трябваше пръв да се осмели и да бие камбаната за тревога.

Предвид близката предистория, свързана с множеството остри сигнали и критики срещу документите на събора, съвсем основателни се оказаха и становищата на Грузинския Свети синод, Еладската архиепископия, Светият синод на Руската задгранична църква, Свещеният кинотис на  Света гора – Атон, както и многобройните писма и обръщения на архиереи, духоносни старци, клирици, богослови, миряни и общественици от всички краища на Земята. Действително, някой трябваше пръв да се реши да каже „Стоп!“.

Несъмнено Църквата се нуждае от Събор, на който да бъдат разгледани наболели въпроси, които са от съществена значимост за опазване на духа на православието, като решението им трябва да съответства в пълнота на правилата на Църквата.

За да разпознаем дали подготвеният събор отговаря на тези важни критерии, като за начало трябва да изброим все по-очебийните проблеми, свързани с него.

1. Няма точна аргументация защо се свиква, тъй като липсва конкретна обосновка каква е причината да се състои точно сега и в такъв непознат за църковната практика вид и ред. Друг проблем се оказва фактът, че този събор не разглежда някакъв догматичен въпрос, нито обяснява защо липсват действително сериозните теми, които имат съществена нужда от Съборно решение.

     2.Няма яснота какво е наложило промяната на наименованието на събора, като това води до съществена разлика от православната традиция и църковна приемственост и не е ясно какво е наложило последвалото видоизменение от Вселенски на Всеправославен.

     3. Няма ясен регламент, който да съответства и изпълва задължителния Съборен дух на Църквата, като с това е поставен под въпрос и цялостният облик на представителност при взимането на решения, защото не се разбира кой кого ще представлява? 

Църковната йерархична представителност се оказва сведена до едно мнимо присъствие, лишено от най-важното и живо свидетелство за истинност, а именно – равнопоставения и целокупен глас на Църквата в лицето на всички нейни членове. На практика в предстоящия събор се наблюдава една самоволна претенция на Вселенския патриарх Вартоломей, който от „пръв между равни” се самопровъзгласява за „пръв без равни” законодател. 

Гласът на всяка поместна църква на този събор е сведен до свръхкритичния и на практика невъзможен минимум, като освен че участие могат да вземат само 24 митрополити от всяка поместна църква, се оказва, че техният глас няма никакво значение, тъй като право на глас има само един представител на поместна църква – нейният първойерарх –патриарх или архиепископ. Оказва се, че върховенстващ глас има „първият без равни“ Вселенски патриарх, а след него право на глас няма целият епископат на Църквата, начело със своите митрополити, а такова право може да има само един от тях – патриархът. Така гласът на миряните или свещениците се оказва несъществуващ. 

Единосъщният характер на Църквата е подменен с някаква пирамидална структура, имаща първовърховенстващ земен глава, а именно „пръв без равни” управник. Накратко казано, гласът на Православната църква по цялата земя на този събор може да бъде представляван само от 14 патриарси и 1 главнокомандващ и „пръв без равни” патриарх-абсолют.Подобно нововъведение не само е чуждо на многовековната църковна история, а е противно на естеството и понятието за Църква. 

Дали такова положение не се явява опит за мащабен глобален вътрешноцърковен преврат чрез узаконяването нахегемонията на безгласието? Какъв ще е този събор, който е лишен от гласа и пълнотата на Църквата, от верния народ Божий и от събора на своите архипастири – епископите? Подобна представителност заприличва на някаква представителност на висш управителен съвет на някаква земна организация от типа на политическа партия или световна корпорация. Защото такова изкуствено и безгласно тяло на представителност не може да бъде считано за Тяло Христово и Негова Църква, защото това е нищо друго, а някакъв дефоримиран и фалшив неин образ и съвършено изопачено нейно безподобие.

             Няма налична каквато и да е  конкретна визия иобосновка на целите, които са поставени на този събор. 

Отсъствието на каквато и да било дефинирана основна тема, както и отговор  какво трябва да бъде постигнато на този събор, е предпоставка за сериозни изяснения. В предсъборните текстове се забелязва прокарването на чужда на православието понятийна система, приписваща понятието „църква” на организирани общности, нямащи нищо общо със Спасителната мисия на Църквата. 

Забелязва се опит да бъде легитимиран икуменизмът, като причината за всички несъответствия се коренят в изопачаването именно на православната сотириологична същност. На практика излиза, че целта на този събор е да се достигне механичното обединяване на различни езически вярвания, култове и схващания в лицето на междурелигиозния икуменизъм, чрез който все по-често става дума за подмолната подготовка на тайни организации за световно въвеждане на бъдещата глобална религия, наричана от разобличителните пророчества от светите Отци на Църквата – религията на анти-Христа. 

Дали тук не става дума за постигането целите на религиозната глобализация, на която за плацдарм е необходима Църквата? Дали не се цели чрез цялостна подмяна на църковните устои авторитетът и доверието в Църквата да бъдат използвани като инструмент за упражняване на една авторитарна и свръхцентрализирана власт, контролирана от глобален елит? Дали насоката на така наречения „Свят и велик събор“ е курс не към православието и неговата спасителна Истина, а към всеереста на икуменизма, която съвсем тенденциозно присъства в обръщенията на повечето западни световни лидери, подпомагани от предводителството на Вселенския патриарх и неговия също „пръв без равни“ събрат – папата? 

Всички несъгласия с изначално сбъркания концептуален вид и съдържание на този събор са една свойствена и защитна реакция на Църквата, която е запазила своите съпротивителни сили, като съхранява зорко своите догмати, защото те са сърцевина на нейния живителен смисъл и предопределеност. Допълнително свидетелство за това даде и БПЦ със своята навременна реакция, която потвърждава обещанието на думите, че въпреки нестихващите опити за въздействие срещу Църквата портите на ада не ще й надделеят.

В повечето от предсъборните документи се забелязва едностремително внедряване на модернизъм чрез изопачаване учението на Църквата и прилагането на идеите на икуменизма, неслучайно наричан от светите Отци „ерес на ересите“. В църковната история обединяването на истината с множеството примеси от заблуди и лъжеучения винаги се е наричало ерес. В този случай става дума за всеереста на икуменизма, срещу който православните без съмнение ще отстояват бдително своята вяра докрай с едни уста и с едно сърце.

Определено фокусът на всички съпричастни към темата е насочен към решението на БПЦ, като не бяха спестени опитите да й бъдат приписвани какви ли не причини, които се надпреварват да обясняват нещо, което е вече ясно оповестено.

Всяко превратно тълкуване, че Светият синод на БПЦ е взел своето решение, играейки ролята на сателит на Руската православна църква, е съвсем безпочвено, подвеждащо и манипулативно и невярно. Повече от очевидно е каква е целта на такова злонамерено внушение, което се опитва да атакува едно достойно решение на базата на несъществуващи зависимости.

За всеки разумен човек съвсем не остава незабелязана липсата на обективност в подобни твърдения, тъй като ако такава беше налична, щеше да се разбере, че позицията на БПЦ е по-скоро близка до тази на представителите на Еладската архиепископия, отколкото до РПЦ. Такива опити за заблуда стават повод да бъде изяснена и тази тема, като се посочи видимата и съвсем ясна разделителна линия на действията на РПЦ и БПЦ по този въпрос.

Това дава повод да се изясни и тази тема, като се посочи видимата и съвсем ясна разделителна линия на действията на РПЦ и БПЦ по този въпрос.

• От изнесената информация за едноличното и неофициално оповестено становище на Руския патриарх Кирил относно негово изпратено писмо с критики до Вселенския патриарх, се разбира, че погледнато дори и с просто око, се касае за чисто домакински и организационни въпроси. Засегната е финансовата страна по провеждането на събора, като е наблегнато на друг технически момент, свързан с разположението на участниците в събора, като е изразено основателното мнение, че то заимства от практика на римокатолицизма, и упоменава, че това се явява предпоставка за неодобрителни реакции, които биха могли да възпрепятстват провеждането на събора.

За сравнение, БПЦ съборно и официално оповести, че несъгласието с целите на събора касае на първо място наличието на догматически, канонически и вероотстъпнически различия, които са от фундаментално значение за православието, като сигнализира, че става дума за подмяна на основите на вярата.

• Предвид последната среща на Руския патриарх Кирил с папата, както и последните му еднолични действия, свързани с цялостно видоизменение на устава на РПЦ без зачитане на всеобщия глас на Църквата, е невъзможно да се открият каквито и да било съответствия и прилики с поведението на БПЦ. 

Тук се забелязват същностни различия с напълно противоположен характер. Ако единият изразява своята загриженост за по-безпроблемното провеждане на въпросния събор като един вид домакин в сянка, то решението на БПЦ се основава на тревогата, че такъв събор, с такъв регламент и смислово съдържание, е опасен, и то заради редицата обстоятелства, които възпрепятстват да бъде чут съборният глас на Църквата. Разбира се, не е пропуснат и финансовият момент, но той е представен като последен проблем.

• Решението на Синода на РПЦ от 03.06.2016 г. е да бъде предложено извънредно предсъборно съвещаниеброени дни преди насрочената дата на събора, докаторешението на БПЦ е диаметрално противоположно, защото е за категорично и окончателно отлагане на събора. 

Друг несъответстващ момент в реакцията на РПЦ е, че за разлика от последователните действия на БПЦ, която на 21.04.2016 г. отново единодушно и официално оповести своето становище, то РПЦ, незнайно откъде, без към момента да има каквото и да е официално оповестено становище на несъгласие с предсъборните проекто-документи и с липса на всякаква логика оповестява някакво утвърждаване и настояване за поправка на документите, която не е ясно откъде е дошла. От цялостната им домоментна позиция на практика излиза, че те утвърждават нещо, което досега за тях не е било поставяно като проблем и въпрос изобщо.

Предвид всички по-горе споменати въпроси, отлагането на този събор е единственото решение към момента, тъй като без необходимото време за ревизия няма как да бъдат посочени тези важни и видимо опасни положения.

В настоящия момент Православната църква е подложена на изпитание. Такава проверка свише никак не е за подценяване, тъй като има предопределящо значение за бъдещето не само на Църквата.

Настоящата ситуация по света е свързана с нестихващи кризи по цялата земя, войни и политическо напрежение. Съвсем логично следва да бъде зададен въпросът трябва ли и кому е нужно да се хабят сили, време, финансови и духовни ресурси, за да се съучаства в нещо, което не предвъзвестява нищо добро.

Чужди на Църквата интереси са оставили в историята немалко събори под името лъжесъбори. В сегашните нелеки за света времена за всички е тъй необходимо благоденствие, но ако този събор е лишен от подобаваща автентичност, с което да бъде поставена под въпрос неговата истинност, съвсем основателно може да се окаже поредният лъжесъбор, запомнен в историята не като благословен, а обратно – като проклет. Не е случайно и пророческото предупреждение на св. Иустин (Попович) от 1977 г. относно предстоящия събор, от позицията на пряк съвременник и свидетел на подготовката му, като заявява, че ако такъв събор, не дай Боже, се състои, от него може да се очаква само една вреда – разколи, ереси и погибелта на много души.

Всеки член от живото тяло на Църквата – от патриарх до обикновен мирянин – има право на своя личен избор и чрез своя разум да изрази свободната си воля, като се съгласи или отрече всяка неправда с думите „Да не бъде!“.

Посланието към адресатите, към които е насочен отказът на БПЦ да участва в този събор, е неедноличен акт, а съборен, още повече че той представлява гласа на паството, а това е непреодолимо положение, защото гласът му е равносилен на гласа Божий.

Важно за всички е този пример да бъде последван смело от посестримите Църкви, защото БПЦ, макар и неголяма по численост, може да се окаже твърдото камъче, застанало под колелото на нечия забързана колесница, загубила своето управление.

Още по темата: 

http://www.glasove.com/categories/intervyuta/news/pravoslavieto-pred-istorichesko-sybitie-vsepravoslavniyat-sybor-prez-yuni-2016-g

http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=205494