Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.06.2016 09:09 - Наследство
Автор: elianna Категория: Лични дневници   
Прочетен: 345 Коментари: 0 Гласове:
0



НИКОЛАЙ ФЕНЕРСКИ 
 - Вашите синове ще бъдат наказани по член 101 от Училищния кодекс с намаляване на поведението с една единица. - Директорът говори тихо и сдържано, без емоции. Стою Пенев е Герой на социалистическия труд, не върви такъв достолепен човек да ръкомаха или повишава тон. Което още повече смазва майка ми и тя излиза от дирекцията разплакана. Става ми жал за нея. Чудя се не може ли и тя като майката на Ценко, с когото заедно сме наказани, да си излезе с широка усмивка на лице, но Ценковата си беше перде и се вълнуваше само от своите си неща. И разни училищни истории не я трогваха.

Не сме се дънили кой знае какво. Аз бях в конфликт със сухата литераторка, написа ми четворка, гадината, на есе, сътворено със собствената глава, а на преписвачките отличнички праскаше шестици, хем от сто километра личеше, че в техните писания собствен е единствено почеркът им, останалото са фрази на Петър Динеков. И се дразнех, понеже други даскали и журита ме оценяваха по-високо, само тая сухарка се заяждаше с мен. Като ми подаде листа с четворката, хванах чантата си и с ярост я запратих в черната дъска. И се ометох от час с яко блъскане на вратата. И така чашата преля и майка ми получи съобщение да се яви в дирекцията.

А Ценко също не броеше тъпите даскали за авторитети, приставаше ми на акъла и натрупа отсъствия.

Героят на социалистическия труд си седеше с каменно изражение зад тежкото бюро, а двете немирни хлапета и майките им стояха пред него в очакване. Спокойствието му засилваше въздействието на конфузната ситуация и исках да свършва по-бързо. Поне малко гняв да беше показал. Но тези хора знаеха кога какво да изрекат, изреченията им бяха скъпи и кратки. Познавах и други от неговия вид, родени между 1920 и 1930. Един такъв наскоро се изцепи по телевизора „Това, което ние сме построили, вие не можете да го боядисате“. Тия типове в силните си години работели, без да очакват заплащане, раздавали труда си от сърце, изграждали пътища, язовири, заводи, за да я има страната им, за да бъде по-богата родината им. Тяхната. Нея вече я няма. И героите си заминаха един по един, кой на 80, кой на 90. Държавата, тоест администрацията на тяхната родина, им давала почетното звание „Герой на труда“ и за мен те са герои. Да се грижиш за това, което обичаш, да жертваш частичка от живота си за него безвъзмездно си е геройство и дори Малкият принц би се съгласил с мен. Така че иронията ми към оная каменна като лицето на директора епоха тук преминава в неразбиране на сегашната липса на родина и саможертва.

Повечето от поколението на дядовците ни, родени през двадесетте години на 20 век, бяха техничари, бяха момчета, които се разбират с машините, познаваха механиката и нейните закони. Можеха да разглобят и сглобят трактор, повечето от тях притежаваха мотоциклети, които сами си поправяха. Това беше поколението на шлосерите и стругарите, които с ръцете си сътворяваха, каквото си пожелаят, и всичко за тях беше възможно. Шлосерът според речника е човек, който изработва и поправя ръчно метални изделия. Тогава човекът моделираше света според своите представи, днес светът моделира човека според собствените си намерения. Епоха на творчество срещу епоха на употребяване и изяждане. Епоха на вдъхновение срещу епоха на отпадъци. По време на войната те са били младежи, точно за това вдъхновение говоря, не за последвалия преврат на Гошо Тарабата. Къде видяхте носталгия? Такива са си фактите.

Стою Пенев идваше на работа със Симсона си. Червено моторче с петдесеткубиков двутактов двигател, три конски сили и въздушно охлаждане. Дядовците на село още ги търкалят по друмищата. Личеше си, че Стою Пенев си го гледа с много грижа, на стари години имаше нужда от една такава малка машинка, която да поглъща творческите му пориви, да поддържа жива магията в душата му, да го вълнува човешкият гений, способен да конструира от нищото едно такова пърпорещо чудо. Всяка машина е чудо и доказателство за величието на човека.

Дойде 1990, Стою Пенев се пенсионира, ние съвсем подивяхме, смениха ни класната, оная сухарка по литература, понеже не можеше повече да ни удържа, пое ни Петко Иванов, друг от маята на старите герои. С мъдростта си той успя да ни запази до четвърти курс и да завършим, без да ни изключат. Влязохме в казармата и беше наш ред да даваме жертвата си, лептата си, кесаревото кесарю, част от скъпоценното си младо време за своята страна, за да я заобичаме повече. И я заобичахме.

Двайсет и две години по-късно с Ценко си имаме по две дечица, той си се грижи за тях в София, аз съм учител някъде из Странджа и вечер се прибирам при семейството си на брега на морето. Пътувам всеки ден. Не може да ми омръзне да пътувам. По пътя си срещам различни скелети. Месото от тях е отдавна изглозгано. Сиви, изцъклени, построени от героите и оставени да се разпаднат. Не можем дори да ги боядисаме. Преподавам „Малкия принц“ на шестокласниците. Стигаме до оная глава за капризната роза и аз се чудя как по-реалистично и на живо те да изпитат това, дето го изпитва принцът. После се досещам, че всеки сам от тях ще стигне по собствен път до извода, че обичта се дава даром и не се чака ресто. Ами за нашето общо нещо тук в България? За него никога ли вече никой няма да даде даром?

Питам своя приятел Ценко тия въпроси, докато си седим в центъра на онова наше детско градче, той, разбира се, не ми отговаря, щото ще заприличаме на някакви вайкащи се старчета, припомняме си „дедо Стою“ и се опитваме да стигнем емпирично до собствени изводи за собствените си деца. Не може да няма начин да ги възпитаме да са творци и те. Седим в кафенето на Дидо, синът на Стою Пенев, той е край нас и лафът си върви. Заявявам пред всички, ако някой чуе някъде да се продава Симсон, да ми се обади, ще го купя.

След това Дидо Пенев през цялата вечер имаше едни периоди на изключване, спираше му тока за секунди, замисляше се над нещо, а като го питах какво има, само ми намигаше и с недомлъвки ме баламосваше нещо си. А на следващия ден ми подари Симсона. Отидохме заедно до мазето на една кооперация, където бяха скрили машината след отписването от живота на нейния собственик, героя. Избутах го навън по стълбите, все едно че не тежеше и половин килограм и почнах веднага да го чистя от прахоляка и паяжините пред смаяния поглед на Дидо. Калниците бяха поръждавели, червената боя се беше олющила, гумите бяха спаднали, спирачките почти не хващаха. Но аз така му се зарадвах, че ми изглеждаше като ново, напомпих гумите и го забутах до вкъщи. По улиците познатите с подигравка коментираха „старата бракма“ и ентусиазма ми.

Но те нямаше как да знаят, че това е първият ми мотор, в детските години, когато всички мои връстници пердашеха нагоре-надолу с балканчетата си, нашите ми бяха забранили да карам и да си купувам мотор. Шейсет кинта можех да спестя от подаръци и бачкане през лятото, за толкова можеше да се намери една хала с три скорости, но забраната си е забрана и едничка моя радост си оставаха пътешествията с някое другарче до близкото село през Герена върху крилете на неговия мотор. А завистта в сърцето ми се вкорени завинаги. Нека сега те да гледат и да завиждат, какво като е с малко закъснение! Аз вече си имах собствен мотор. И друго нямаше значение.

Онези, дето ме зяпаха как бутам реликвата, нямаше откъде да знаят и факта, че този мотор не е обикновен, че е принадлежал на герой.

Изпратих си Симсона по куриерска фирма на 400 километра от градчето ни. Стегнах го. Боядисах го. Излъсках го. Може би съм малко натежал за неговите фини пружини, но още си е яко. Яко си е моторчето. И няма намерение да се предава. Не усеща пътя.

И сега там някъде из Странджа всеки ден си ходя с него на работа.


image




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: elianna
Категория: Лични дневници
Прочетен: 733553
Постинги: 1286
Коментари: 1090
Гласове: 593
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031