Местните хора ми разказаха, че от морето духа един специфичен югоизточен вятър. Казва се Сереко. Викат: „Появява се сутрин и духа до вечерта. После си отива и идва западният. Ако стане така, то гаранция, че на следващия ден времето ще е хубаво!“

Като всеки софиянец обичам морските истории. Помислих си: има и хора, които са като този вятър. Дори и в 40-градусова жега с тях ти е прохладно. Идват и си отиват. Но присъствието им е залог, че утрешният ден ще го бива. Зареждат те с надежда, с упование.

Имам един приятел, с него живеем на двата края на България. Далеч един от друг. Много сме близки. Не се виждаме често. Няколко пъти в годината. Говорим си по нета и чакаме да дойде лятото. Шепа дни от годината, които мога да посветя на себе си. Винаги почивам на едно от също място на Черно море. Предполагам, че сте разбрали – много съм консервативен. Моят приятел работи на малко повече от 15 км от морския ми пристан. И понеже нямам кола, той идва при мен. Месеци преди това се уговаряме: „Лятото, като се видим…“

Дали поради човешка немощ или поради завистта на врага обаче, тази година се появиха трудности. Моят човек остана без шофьорска книжка. Казвам му: „Какво ще правим сега, братле?“ А той се смее: „Не се притеснявай, отче, ще идвам с колелото. Колко му е? Един час въртене насам и един натам. Нищо работа!“ Но дяволските козни не свършиха дотук. Както си карал велосипеда, взел че паднал, охлузил се като малко дете и си пукнал костта на едната ръка. Други общи приятели го докараха да го видя – окървавен, шиниран и хилещ се като хулиган. И ми носи подарък – каскет. Купил два различни. Аз да си избера единия, а за него другия. Две шапки – хем еднакви, хем различни… Взех сивата, за него остана бялата.

Онзи ден ми звъни и вика: „Чакай ме, идвам до един час… Как с какво? С колелото… Мога да карам и с една ръка, колко му е!“ И пак се смее. С жената излязохме по-рано да го посрещнем. Като лисицата и Малкия принц. Звъним по телефона и го питаме къде е. А той: „Наближавам, спокойно, казано е да сме дълготърпеливи.“ Изминахме около километър с надежда да го видим как кара към нас… Накрая го съзряхме отдалеч и му махахме. Познахме го по белия каскет.

Ще кажете, че кой знае какво правим като се видим. Ми…нищо особено. Пием бира. Говорим си за Христос. Какво е приятелството без Христос. И за наши си неща говорим. За това, че тези типично мъжки приятелства са на път да изчезнат. Заедно може би със самите мъже…. Почти не се среща това: „Скачаш ли ти, скачам и аз, не ми пука за какво става дума.“ Сега тази вяра в другия я няма. Изместена е от практичността. Все едно казват: „Трябва да се разсъди дали това е правилно. Защото отстрани погледнато може да изглежда и по друг начин. А и да проверим дали не си краен. Аз не обичам крайностите…“ И т.н., сещате се. Пишман да станеш, че въобще си отворил уста…

Сигурно се чудите защо ви разправям тези неща. Не се ли досетихте? Защото това е образ на живота в Църквата. Той е приятелство с Христос. Подвиг на любовта. Понякога оставаш без кола, без книжка. Чупиш ръка. Но пак откриваш начини да стигнеш до Него. Откриваш как да се приближаваш, дори и с една ръка. Защо? Някой принуждава ли те? Никой! Само онова в сърцето. И после като седнете на Небесата на някоя маса, ще е като вкъщи. Стигнал си при Свой!

Опитът да се измисли академично богословие е като да се измисли академично приятелство. Да се подмени. Има хора, които са способни да премерят точното разстояние от едното място до другото. Да кажем – 16 километра и 783 метра. Знаят за колко време ще го минеш, ако се движиш със средната за велосипедист скорост и правиш една почивка от 8 минути по средата. Като в онези трудни задачи по математика в училище… Други знаят каква е настилката на пътя, кога е сменяна и къде има дупки. Но да го преминат, дори и с кола, дори с хеликоптер, да станат от леглото и да ти окажат милост, това не е за тях. Те са много добри в теорията, но в практиката не ги търси. Някой се опитва да замени топлината на сърцето с хладността на външното познание. Да замени доверието в другия с политическа коректност. Св. Паисий би казал: „Опитват се да видят Рая с телескоп.“ Това е най-голямата измама на нашето време. От нея произлизат всички други бели. Включително и икуменизмът – това тържество на недоверието. Замяна на божествената любов със светската любезност.

С моя приятел изпихме по една-две бири. Стъмни се. Мрак, по пътя на две крачки пред себе си не можеш да видиш. Притесних се как ще се прибере. А той вика: „Имам си фенерче, имам си и крушка, имам си и Ба-тъ-рей“ (ще разберете шегата, само ако сте слушали Металика като деца). Показва ми ги и ме гледа успокоително. С попадията го изпратихме с очи, докато белият каскет се скри от нас. После с нея се заговорихме, че скоро ще задуха вятърът от запад и ще трябва да се прибираме в София. Но имаме залог, че онова, което предстои утре, ще е хубаво.

И така… Един български митрополит казваше, че слънцето изгрява и залязва заради тези, които биха искали да се спасят чрез Православието. Чрез истинското приятелство в Христа. Когато тези хора изчезнат (независимо по каква „благовидна“ светска причина – любезност, етикет, коректност, академизъм и т.н.), тогава ще изчезне и светът!