Започвам този текст с благодарност към всички организатори на форума – отец Василий Шаган, Борислав Аврамов, момичетата от Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил“, разбира се благодаря и на Мартин Димитров, който също помогна много за моето участие. Организацията беше на високо ниво и може да бъде за пример как днес се правят светски събития, свързани с Църквата.

Представянето на „Пролуката. Есета за покаянието“ беше анонсирано за 8 септември от 18 часа, заедно с представянето на още 5 заглавия. Зачудих се отначало как се представят 6 книги в толкова кратко време, но всичко мина гладко и не остана нищо недоизказано, нямаше ощетени. Художествената галерия във Варна е стара красива сграда. Таванското помещение събира много хора и предоставя уют. Ето и една снимка от интернет:

Представете си го без рояла отпред, а с един амвон, от който говорихме, докато си представяхме творбите.

Най-напред излезе една жена от някаква фондация и така се прехласна да говори и чете за книга на Вирджил Георгиу, в която героите са предимно евреи, че мина цял час. Отец Шаган трябваше да й направи забележка, за да спре най-накрая. Байгън от еврейската тематика, дори на този форум не ни пощади. Тази безцеремонност, с която тя не зачете правото и на другите да се представят, е характерна за хората от фондациите. Издава високо мнение за себе си и представяната от тях книга, сякаш ни казва на нас останалите вашите книги са по-маловажни от тази. Изтърпяхме стоически всички в пълната зала. Имаше и толкова отегчени, че си тръгнаха.

„От 25 до вечния час“ на Георгиу е много добра книга за един истински свещеник. Но тази едва ли ще я прочета след представянето на госпожата от фондацията. Така просто не се прави. Това е най-малкото неуважение към публиката. Излизаш и почваш да четеш с монотонен глас – какво е това, партиен конгрес?

Най-накрая госпожата си седна и отпред излезе професор Иван Станков от ВТУ, когото помня още от студентските години и на когото после по време на дискусията задавах въпроси, на които той отговори съвсем по професорски, но за това след малко. Той беше кратък и каза умни неща.

Дойде моят ред. Започнах с това, че съм издател на една книга събитие – сборника с проповеди „Среща с Живота“, че тя също трябваше да бъде представена, но авторът на книгата отец Владимир не може да присъства лично. Трябваше да кажа две думи за него, защото той ме подкрепи да издам и есетата, без него нямаше да ги има и тях на книга. Съобщих на всички, че проповедите за 4 месеца са стигнали до над 1400 читатели, това бяха двата тиража, които се изчерпаха, в момента се подготвя третият тираж. След това преминах към „Пролуката“.

Прочетох „Не го мисли“, кратко есе. На хората им хареса. Видях, че се съживиха след отегчението от предишната участничка. Бяха във възторг. Казах, че си сядам. За да могат и следващите да успеят да се вместят във времето, което така недобросъвестно ни беше подядено преди това. Отец Шаган застана на амвона и разказа как е подходил към книгата ми с предубеждения, защото ме познавал от интернет като „недипломатичен“. Изпитвал съпротивление да я зачете, но като започнал, не можел да се откъсне от нея, накрая се влюбил в откровеността на книгата. Хубави думи.

После доцент Калин Михайлов представи две книги. И след това почна дискусията. Почнах първи, докато останалите се чудеха кой откъде да я подхване. Отпред седеше и журналистката Дария Захариева, дипломатичен в добрия смисъл на думата човек, кротък човек. Разказах за това как на мен лично в началото са ми помагали във вярата точно литературните герои – Альоша, Иван и Митя Карамазови. По-късно дойдоха книгите на дякон Кураев и най-вече на отец Серафим Роуз. Това беше в началото, някъде към 1996 – 1998.

И продължиха останалите от групичката на сцената. Професорите и доцентите заговориха по академичен план за това колко много православност има в нашата литература. Проф. Станков започна от там, че в 9 век най-важното, което се случва в България, е вливането на новата свежа кръв на християнството и оттам нататък българската литература си е дълбоко християнска, макар и без дълбоката мистичност на руската. Но след това продължи да говори за мистичността изобщо и за това, че християнството е влязло във филогенетичния ни код, каквото и да означават тия думи. И реших да проявя недипломатичността си – попитах го не бива ли да отделим плявата от зърното, не бива ли да споменем, че заедно с богослужебните книги в България се появяват и апокрифите, „Ходене на Богородица по мъките“ примерно, което е размесване на чистото учение с мътилката на фолклора, та се стига после до такава мистичност при Йовков, в която героите не търсят Бога, а търсят някаква си несъществуваща бяла лястовица. И в съвремието ни това избива в оная глупава песничка на „Щурците“, където се кълнат, че вярват и в дявола, и в Бога… Те това ни е мистичността българска – във всичко ще се повярва, само и само да са си добре хората, и на врачка ще се иде пак поради мистичност, щото да са в добри отношения с всички невидими сили, нали така?

Професорът не очакваше такъв удар. Каза, че тезата му предполага такъв въпрос и след това надълго и широко се опита да докаже, че ако се остане само при вярата, само при канона, само при Църквата, то един такъв сюжет би бил схематичен, скучен, сковаващ и отнемащ свободата на твореца! Разбрахте ли? Те това е позицията не само на проф. Станков, но на цялата българска интелигенция. Това смятат те, не са надскочили тая своя схематичност да мислят за Църквата през комунистическите си призми, добре, може да не са комунистически, но са псевдонаучни. За тях думата „покаяние“ не носи някакво особено значение, те се шегуват в неформален разговор с покаянието и попските неща, от тях тръгва пренебрежението към „попа“, те не са надскочили мисленето за „даскала, кмета и попа“ от оная селска някогашна действителност, поради тях се появи чалгата като естествена реакция на „простолюдието“ спрямо неразбираемите им думи, те не осъзнават какво точно е вършил свещеникът в „От 25 до вечния час“ най-малкото, те смятат това за екзотика. Те – това са професорите, големите богослови, докторите, доцентите, учените, философите, писателите с брадите, които се обиждат или на които им е казано да се обиждат, за да не присъстват там, където присъствам аз недипломатичния.

Нямам какво да си кажа с тях. Наистина няма. Няма какво да науча от тях. Мога само да им преча, като казвам истината. За фондациите им например и за това как без фондации те загиват. Или за оная неопределима „мистичност“, която е единствено в техните глави. Може би е много мистично да се прекръстваш с очи вместо с три пръста, събрани в едно, с широко и отчетливо движение?

И ще продължа да им преча. Така им пречих и на 8. септември, че после в хотела госпожата от фондацията се опита да ми държи сметка за един стар мой текст, писан тук в блога, пита ме даже дали не ме гризе съвестта заради него, изважда думите ми от контекста, говори ми с имена, които никъде не споменавам. Какво признание – един малък блог ги терзае и тревожи. Може би защото тук се казват неща, които те не обичат да чуват, те трябва да се чувстват удобно в своята скучна многоумност. Или още по-точно – никой не бива да им пречи да си изпълняват икуменическите и антихристови планове?

Не знам дали ще бъда поканен някога пак на такъв форум. Може би повече няма да се осмелят. Ще предпочетат казионните и елитарни автори. Държах се възпитано и не преминах никакви граници. Тук в блога обаче границите ги определяме ние.