Представете си баща, който обрича децата си на глад и отчуждение. Години наред. Лъже ги с обещания години наред. Съсипва дома си чрез тъпи закони, изгонва част от най-даровитите си деца. В дома остават най-търпеливите, тези, които не искат да се разделят с родния дом. Но идват времена на „любов и състрадание“. Това е новата „слава на нашата Партия“ – само че в други регистри. За да покаже пред чужденците любов и състрадание – бащата приютява чужди хора в къщата си. Нито се разбира с тях, нито говорят общ език. Ала бащата ги обсипва с любов. И им вярва така, както и на собствените си деца не е вярвал. И когато последните му останали дечица почнат да пищят от обида и сочат с пръст чужденеца – той почва да ги бие и да ги кълне: ама че проклет народ, ама че проклето племе!

Не знам какво си мислите вие, ала аз определено си мисля, че поведението на този баща ражда истинските ксенофоби. Защото аз съм виждал гостолюбието на българите с очите си. И то е дълбоко, човеколюбиво, християнско…

Земята е страшно студена,
а слънцето грее над слепи.
И старец — ей там, примирено
из кофите рови за хлеб.

Надежда във взора не свети,
С боклук е зарита душата.
България тъне в несрета.
Царуват лъжци и предатели.

Без жал е «родината» нова.
Без обич е новият свят.
Омразно е всичко Христово,
народът — удавен в разврат.

А прежната свидна Родина
ведно с тоя старец е клета
осъдена сякаш да гине
от старост сред кофите смет.

(2000 г.)

Над посърнали угари хладно ръми. Ръждавеят
обжарени от зноя на лятото ниви безплодни…
В градовете ти чума невярна отколе вилнее,
хлебородна земя, преобърната в пустош неродна.

Необрисани сълзи в брезните — зърна несъбрани
с нажалени очи дирят враните… Хрома кобила
тири в калния друм сиромах… Като пламнали рани
в овъглена снага тлеят нощем звездите над Рила…

Моя родна земя, преобърната в храм безолтарен,
мой народе, съсипан в неволи — безбожни тъми
раздери в покаяние; плюй в тая дива поквара!…
… Над поля непосяни дъждът покрусено ръми…

(1996 г.)

по «Конец русской былины» от С. Бехтеев

Дали бе стон на вятър из полята?…
Дали бе сняг, пътеките замитащ?…
Или на гроба в ледните обятия,
пиян от блуд, народа мой политна?…

Захвърлили и чест, и свян, и слава
децата твои теб погребват, клета —
теб, родна майко, гонят и предават
без съвест на губители заклети.

А ти мълчиш, задавена от жал,
без плач, незабелязана, гаснееш.
Старице родна, кой те би прибрал
в туй царство на тирани и лакеи?

… Крило ли бе премръзнало на птица?…
Въздишка ли последна от полята?…
Или от син прокудена вдовица
на гроба падна в ледните обятия?…

(1999 г.)

Родината умира. Вече гаснат
в зениците й сетните лъчи.
Като за сеч надвесен, бляска остро
над край поробен месец мълчалив…

В България вилнее мор и грях.
Разбойници кръстосват длъж и шир —
беснеят, грабят, блудстват, сеят страх,
над майчин говор гаврят се безспир —

разбойници в костюми, с вратовръзки,
възпитани, с причесана коса…
В пустеещите къри бляска гъста
на край поробен лютата роса…

2001 г.

Петко Т. Хинов