Севлиево. Петък. Пазара. Необичайно слънчево за ноемврийско утро. Вървя, разглеждам и си мисля: петъчните пазари са малък гоблен с наслов: „българският народ днес“. Не знам дали мога за друго нещо да кажа, че е народно в тая днешна държава, но севлиевският петъчен пазар е 100% народен.

Искам да купя мед. Съглеждам мъничка сергия с четири „етажа“ буркани, а в бурканите греят кехлибарени утринни слънца. Въртя се, оглеждам се — няма никой. Мисля си: „Продавач тук ще да е някой дядо или баба, за които вече няма надежда да поправят непоправимото си доверие в хората.“

— Христо е някъде наблизо и ще дойде всеки момент, — осведоми ме съседът на медаря.

Позавъртам се, помотавам се. И след пет минути още го няма. Аз обаче чакам — да го видя този българин Христо, дето тъй нехайно си е оставил стоката, да му я пази ноемврийското слънце. „Ето го!“ И, както си мислех, се оказа дядо Христо. Усмихнат българин от едно време.

Заприказвахме се, попитах го отде е медът.

— От Добромирка, има и от близо.

— А този светлият от какъв цвят е?

— От акация, кошерите са край Бадалата. В него има и от глухарче.

Купувам си от светлия кехлибар, а дядо Христо ми обяснява, че гледа пчели от осемнайсет години — откак се е пенсионирал.

— Ами с 220 лева пенсия и половин месец не може да се изкара — усмихва се той с весела тъга в очите.

Оная примирена, по български весела тъга, или пък по български тъжна веселост.

— Е, като свърши, пак ще си купя от теб — къде от жал, къде от носталгия му казвам аз.

— Ти първо го опитай, ако ти хареса, тогава ще си купиш.

Към веселата тъга добавям и българска честност. Тръгвам си с бодро униние. В къщи опитвам меда и си мисля — колко години още ще се запази ей тоя български вкус на меда? Той сякаш не идва само от пчелите и дъхавите акации, но и от дъха на българската душа.