Ех, защо не мога и аз така… Мащабно да съдя и отсъждам, да соча с пръст и да възклицавам. Да заставам с поза, фръц, така малко, на една страна, с поглед замислен, вежди сключени, една болка да сълзи от окото ми. На едро да чувствам вместо целокупното народонаселение българско, на много едро да изземам ролята на говорител. И да казвам – вие, безчувствени дебелокожи селяци беленски, вие, сган непросветена, как така си позволявате да не проявите емпатия, жал, милост и любов към нещастното сирийско мюсюлманско семейство?! Че това семейство ако беше се заселило в някой голям град, а не в Белене, щяхме ли изобщо да разберем? Или сме подготвили поредното активно мероприятие, за да докажем на тия прости и тъпи цървули селски колко са назадничави, ретроградни и нещастни в своята кал крайдунавска? М? Има ли нещо такова?

Падрето папист що не беше ги завлекъл до Русе, Търново, София, работата щеше да си се намести без медийни балончета, семейството щеше да си се засели, да викнат и братчедите, да отворят дюнерджийници, щото си немаме, да почнат да се плодят и множат, да пълнят улиците, да възпроизвеждат кротък ислям, да създават бъдещите поколения математици, щото ние нали арабски цифри ползваме и думата алгебра от ал едикой си произлиза, прадедо им на тез бежанци, дето пет години в Турция живели, ама потеглили на север и попаднали на падрето и той им обещал да ги засели в малко и спокойно градче със затихващи функции. Удари на камък, щото малките български градчета ужким са спокойни, но в действителност са отворени кървящи рани. Все още кървящи… Не знаеше ли, че ще удари на камък? Знаеше, ама да се пробва. И след това и той осъди останките от народа български. С две думи – чеп за зеле не става от нас!

Ама нашите ентелектуалци кво сториха в отговор – вой до небесата колко долно и мръсно племе сме били, как всички ние сме шовинисти, расисти, мръсници сме и в чирвата, нацисти плиткоумни сме, а те са умните, широките, чувствителните, за това вече се разбрахме. Ех, що не можех и аз така да си кръстя сайтчето култура.бъгъ, да назнача няколко чичковци и лелички с големи претенции да списват, да им създам ореол на мъченици едва ли не. И да ги наричам „съвест на нацията“.

Т. Димова не е щерка на строителен техник кат мене. Т. Димова е щерка на Д. Димов, автор на „Тютюн“, обаче в сайта култура.бъгъ дали знаят, хрумвало ли им е изобщо някога, че талантът писателски не е имот в полите на Витоша и не се наследява автоматично и по закон.

Събрали се в сайтчето неколцина мислители и раздават присъди ежеседмично. Вие, беленци пропаднали, не се ли срамувате, питат ги вече втора седмица… Ми не, не се срамуваме. Нито аз изпитвам срам от решението на тези хора. В прав текст ви го заявявам – много повече ме е срам от бившия ни премиер и всички политици от последните десетилетия, отколкото от изтръпналите, смачкани и унижени жители на малките градчета и селца.

Кво си мислеха папистът и поддръжниците му – като са празни къщите в провинциите на България, дайте да почваме да ги пълним? Че на това народонаселение не му ли е останало поне мъничко усещане за свое? И това мъничко усещане не е ли станало като оголен нерв, който не бива да докосват? Така ли ще превъзпитават те в правата либерална днешна вяра – с шокова терапия? Гостоприемство насила. Ама зорлем гюзулук – олмас.

Димова била „съвест на нацията“, вика шефът на културата точка бъгъ – да бе да, швепс. Ако имах възможност, бих попречил на всеки опит тази жена да хваща в ръце клавиатури, пишещи машини, химикалки и моливи. Шегувам се бе. Обаче е мъка да се четат текстове, написани сякаш от петокласник, а още по-голяма мъка е да бъдат заявявани от трибуна с претенциозно име. Досега премълчавах тези факти, хората си имат очи, глави, четат, преценяват. Но някой някога трябва да каже на царя, че е гол. Освен това в случая с този сайт царете ни са и набедени за такива от самите себе си – те са се самопровъзгласили за съвести, разуми и мислители на нацията. Чудя се колко ли народ им се е вързал – но не е малко. И с това писание сега ще си спечеля доста неприязън. Обаче ми омръзна на черното да казват бяло и на Димова да й викат добра писателка, че и съвест на нацията отгоре на туй.

Доброто е конкретно, господа културтрегери, стълбове и крепители на обществото. Не е абстрактно. Вие не ме познавате. И аз вас не ви познавам. Ни ви знам колко сте добри, ни вервам на позите ви разчувстващи и съблазнителни. Ако не сте вие да го крепите това общество, ще падне съвсем, нали така си мислите? Ех, че не мога и аз така да си мисля кат вас, да си въобразявам в мащаб и с размах… Честит щях да бъда.
 

Българският народ преживя доста трагедии през последните тридесетина години. Една от най-големите от тях е срещата му с „праведниците“… Разбира се, не става дума за истински праведници. И децата лесно ще забележат, че такива се срещат рядко. Говоря за хора, които възприемат себе си за гениални, надарени, осветени, богоизбрани. Някои дори не вярваха в Бога, но усещането за особено избраничество беше все така натрапващо се. Те идваха и си отиваха. Заемаха важни постове. Създаваха кризи и катастрофи. А после до един се разсърдваха на „простия народ“, който не е оценил изключителните им заслуги. Един след друг, „месия“ след „месия“, уморяваха и обезсърчаваха народа, на когото е забранено да е уморен и обезсърчен, защото на опашката чакат нови герои. 

Винаги и навсякъде най-голямата трагедия е гордостта. От нея произтичат всички други нещастия. Защото коренът й е в липсата на любов. Фалшивите праведници имат нужда от грешници, които да сочат с пръст, за да поддържат основите на своята мнима святост. Когато гордостта заеме огромни размери, такива грешници могат да бъдат дори цели народи!

Този образ така е превзел света ни, че сме заприличали на болни, свикнали с болестта си. Но когато заразата се опита да се прехвърли и върху представата за духовен пастир, струва ми се е задължително да се отговори. Затова започнах да пиша този текст. Предварително искам да уточня – той не е за бежанците, нито за Църквата и „църквите“. Не че това са маловажни теми, но са обект на друг, може би последващ, разговор. А той би бил безсмислен, ако предварително не проведем беседа за любовта и отговорността на пастира.

Не мисля, че е останал някой, който не е запознат с това че католическият свещеник Паоло Кортези си тръгва от България. Имаше толкова сълзливи текстове на тази тема. Един от тях обаче ми дойде твърде вповече. В него пише: „…Протестантският пастор (Бедрос Алтунян) говори с възхищение за евангелския пример на католическия свещеник с подслоняването на  семейство бежанци. Прочетох и първия коментар под това писмо. Той гласеше: Бягай, отец Кортези! Бягай и на никого в България не вярвай! Няма смисъл да станеш поредна жертва на проклет народ! Светът е широк, но и там, където се озовеш, бягай от българи! …Бягай, отец Кортези! Бягай, спасявай се, ти има къде да избягаш, ти има къде да се спасиш, не си заслужава да се подлагаш на бавна и мъчителна смърт сред този народ. Нима патриотизъм означава винаги и за всичко да хвалиш и превъзнасяш народа? Нима е патриотично да не виждаш слабостите и пропаданията му? Дали патриотичното късогледство не е причина за голяма част от националните ни нещастия? И дали реалистичната трезвост не е най-доброто средство за превъзмогването им? Дали нашият криворазбран патриотизъм не е причина за нашата криворазбрана цивилизация?“http://kultura.bg/web/%D0%B1%D1%8F%D0%B3%D0%B0%D0%B9-%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%86-%D0%BA%D0%BE%D1%80%D1%82%D0%B5%D0%B7%D0%B8/

Един протестантски пастор, един католически свещеник и една православна писателка, обединени в отвращението си от българския народ! Ще се преборя със себе си и няма да напиша нищо язвително за този синхрон. Защото важното е друго. Аз не знам какво е патриотизъм, но знам какъв трябва да е пастирският дълг. Да допуснем, че Кортези е прав, а народът лош. Изобщо не съм сигурен в това, но нека го допуснем. Как трябва да постъпи Христовият служител? Да се фръцне и да си тръгне? Да прокълне българите? Да благодари, че не е като тези митари? Що за опит да придадеш на Евангелието фарисейски вкус!

Работата на пастира е да обича пасомите си. Да, с техните недостатъци, понякога със злобата и лошотията им. Да е готов да умре с тях, заедно с тях, вместо тях. Защо ли? Защото ги обича. Посочените по-горе думи говорят само за едно – липса на любов към българите. Отказвам да приема определението за народа си „проклет“. Той не е такъв. Но дори и да беше, работата на Божия служител е именно да стане жертва. Защото нали и протестантът, и католикът имат претенции да бъдат служители на Онзи, Който невинен стана жертва за нас? Едно е да бъдеш служител на пицария, там пазарната логика определя правилата. Можеш да затвориш ресторанта и да си тръгнеш. Но съвсем друго да си Христов. Трябва да носиш Кръст. Кръстът на свещеника е неговото паство!

Помните ли как постъпил Моисей, когато еврейският народ съгрешил? „Направиха телец на Хорив и се поклониха на истукана; и замениха своята слава с образ на вол, който яде трева. Забравиха Бога, своя Спасител, Който извърши велики дела в Египет, дивни в Хамовата земя, страшни при Червено море. И щеше да ги изтреби, ако Моисей, Неговият избраник, не бе застанал пред Него в пролома, да отклони яростта Му, та да (ги) не погуби.“ (Пс 105:20-23)

Пророкът приел заедно с народа си Божия гняв. Така се спасили погиващите. Защо е постъпил по този начин? Не е ли можел да каже, че е по-достоен, че е по-учен, че е по-умен, че е по-праведен? Не е ли можел да се съгласи да стане начало на нов народ, по-добър от предишния? Не е ли можел да си тръгне от „проклетия“ изпаднал в идолопоклонничество народ? Защо е заложил себе си за тия, които предали Господа? Отговорът е – защото ги е обичал! Именно защото е бил способен на любов е станал избраник Божий.

„Бягай, отец Кортези! Бягай, спасявай се, ти има къде да избягаш, ти има къде да се спасиш.“ – този глас може би е романтичен, може да ви просълзява, може да е всякакъв, но не и Евангелски! Понеже друго говори апостол Павел: „Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас. И аз това с увереност зная, че ще остана и ще пребъда с всички ви за ваш успех и радост във вярата.“ (Фил. 1:24-25)

И тъй, ето два образа. И двамата имат своето спасение. Единият някъде в Италия, другият в Царството Небесно. Единият си тръгва, другият остава. „С увереност зная, че ще остана“. И слава Богу, апостоле, че си останал и досега и се застъпваш за нас многогрешните пред престола на Бога.

Житията на светиите са пълни с такива истории. Аз ще споделя само още една. Чужди дипломати многократно предупреждавали св. Елисавета Феодоровна за скоро идващата болшевишка революция. Още повече, че тя била роднина на кралицата на Великобритания и още много аристокртични фамилии из цяла Европа. Казвали й сякаш: „Бягай от тези проклети хора.“ Тя обаче отговаряла, че ще остане при народа си и ще сподели съдбата му. Но какъв народ? В нея нямало икапчица руска кръв. Само Христов дух… Била арестувана и заедно с още няколко човека хвърлена в шахта на изоставена мина. Докато червеноармейците се канели да хвърлят бомби в шахтата, отдолу се чул глас… Не просто глас, а песен: „Спаси, Господи, люди Твоя…“ И знаете ли какво? Мъчителите се уплашили и избягали! Песента ги прогонила. А местните хора разказват, че още почти седмица от мястото се чувало как смъртниците пеят: „Иже херувими…“ „Ние, които тайнствено изобразяваме херувимите и пеем на Животворящата Троица трисветата песен, нека сега отложим всяка житейска грижа. За да приемем Царя на всичко, Когото невидимо ангелските чинове тържествено носят. Алилуия, алилуия, алилуия.“

Ето това е автентичният глас на Евангелието и струва ми се – най-достойният отговор, който безчовечността на комунизма би могла да получи. Св. Елисавета останала, за да го даде. Не отишла някъде из Европа, за да се прослави като милосърдна сестра. Останала!

Сам Господ Иисус Христос дава най-доброто обяснение: „Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овците; а наемникът, който не е пастир, комуто овците не са негови, вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга; а вълкът разграбя и разпръсва овците. Наемникът пък бяга, защото е наемник, и не го е грижа за овците.“ (Иоан 10:11-13)

А сега можем да разгледаме и обратния вариант на този, който допуснахме по-горе. Добрият служител на Бога е длъжен да търси вината първо в себе си. А може би народът не е чак толкова лош? А може би вината е в самия теб? Може би просто не си разбрал болката на паството си? Не си я усетил! Защото самоувереността губи сетива за другия. Пък и да си духовник е едно, а да угаждаш на световната политика съвсем друго… Но, както казах, това е друг разговор.

Важното е нашият народ най-после да случи на хора, които виждат греховете си, които имат съзнание за немощите си, които сa повели война с порока вътре в себе си. Такива хора имат поне наченки на смирение, защото съзнават колко са слаби всъщност. А от смирението се ражда съпричастност, от съпричастността – любов. В липсата на смирение е проклятието и на отделните личности, и на народите, и на целия човешки род.

Тук има и още нещо, което трябва да се каже за любовта и нейната липса… Но то е в темата за Църквата и „църквите“.
 

„Свърши вече хубавото време“, както се пееше в една стара песен. За всеки уважаващ себе си зилот зимата е най-благодатният сезон. Особено ако е люта и студена като отминалата. Хората мрачни, свити, сгушени в дебели палта и якета. Не говорят един с друг. Гледат си само в краката, защото ледът ги привлича като магнит. Бързат да се приберат вкъщи непотрошени. Как да не се зарадваш? Но ето (както всичко приятно на този свят) и това отмина. И дойде отвратителната пролет с нейните топли лъчи и усмихнати лица. Зилотите мразим ухилени хора. Не обичаме никакви разкисвания. Трябва да си на студено, за да мислиш бодро. Добре че наближават избори, та все още може да се види някоя приятно свирепа физиономия. Пък и е пост. Кога да се озъбиш, ако не сега?

Но ще ви призная нещо – колкото и зилотстващ да е някой човек, той все пак не е необратимо зъл. Добрината на един католик така ме трогна, че аз за първи път (след текстовете на моя любим проф. дфн.) се почувствах победена. Представяте ли си католик да трогне зилотка – за каква добрина става дума? Толкова ме е срам, че пиша това с треперещи пръсти…

Най-напред видях Паоло Кортези по телевизията. Заля ме такава силна вълна от хуманност, че зад гърба ми се чу страшен трясък. В първия момент си казах: Какво става? Хукнах към банята. Мивката се беше откъртила от мощната положителна енергия. А после го видях и на снимка с черна пиратска кърпа на главата с череп и кости. Викам си: Тоя е наш. Истински зилот! Само дето е добър… Малко по-късно чух, че е и талантлив режисьор. Да накараш деца да разиграват ужасите от лагерите в Белене, да си опират бутафорни пистолети в главите – това наистина е култура от най-високо западноевроепейско качество. Ако бях на мястото на Люси Иларионов щях да се депресирам и да се пренасоча от чалгата към голямото изкуство в католицизма. Там тепърва има какво да се работи, щото в България мястото вече е овакантено. Но всичко по реда си…

Плаках като дете, когато разбрах, че Паоло е прибрал онези бежанци. Тогава за втори път открих в него зилота. Само как се гордеех с позицията му като видях как отговаря на злото с добро. А и с твърдост: раз – раз! Веднага в главата ми се завъртя вероятният монолог на Кортези и си представих, че казва: „Не искате бежанците? Спираме випомощите! Какви католици сте, като не искате бежанци! Мрете гладни – кметът да ви храни, че и той един пишман католик. Не щете бежанци? Няма кръщенета! Няма опела! Стачка! Кметът да ви кръщава, като е толкова отворен! Ама Христос казал да се кръщават хората? Ми да дойде да ги кръсти, бе! Аз стачкувам. Спирам и литургиите, никакви богослужения, освен в неделя и то по крайно мое снизхождение, само защото имаше и католици, дето посрещнаха „моето“ сирийско семейство с хляб и сол.“ Е, не го е казал с тия думи, ама то писмата се пишат с малко по-любезен тон. (виж текста от писмото тук)

Някой провокатор би подхвърлил, че ако така беше постъпил православен свещеник – да стачкува, да не служи Литургии и да не извършва треби, да спира помощи – никак не би се превърнал в положителна медийна и политическа звезда, но това е защото Православието не е cool. Казвам ви го като зилот, който е в процес на метаморфоза. (Знаех си аз, че топлото време ще ме размекне.)

Изведнъж обаче настъпи трагедията. И Паоло си тръгна… Отзоваха го. Ридах три денонощия с едно прекъсване. То дойде, когато ми мина подлата мисъл в главата: Нали знаеш кога отзовават някой? Когато е оплескал нещо. Но победих в тази мисловна борба и продължих да ридая. Единственото, с
което е прекалил Паоло, е добрината. Мислех си: Кой сега ще спира помощите? Кой ще отказва служби? #Кой? После сесетих, че те службите и помощите в Белене така или иначе в момента няма да им трябват чак толкова много – по избори партиите хранят. И малко се поуспокоих. Остана ми само това, че се будя нощем с крясъка: На кого ни оставяш, Паоло? Върни се и развей „Веселия Роджър“ в Белене!

Чудех се къде да намеря пристан за изстрадалата си душа и инстинктивно отворих любимия си културен сайт. Дано проф. дфн. да е казал нещо по темата, че да се утеша. Той, милият, обаче имаше по-сериозни проблеми и от моите. Напоследък така се е забатачил в едни философии, че вече и със Самия Бог си говори на висок тон. Избягах с писъци от неговата колонка, но за мое нещастие попаднах на друг още по-страшен капан – самата „съвест на нацията“, жената – „институция“ – Теодора Димова. И текстът й се казва: „Бягай, отец Кортези!“ Как ще бяга, алоууу? Ние нали това искаме – да го връщаме? Или не си разбрала нещо? Това ли ти е съвестта? Да викаш, че не заслужаваме човека, че сме го прогонили? По-яко е! Заслужаваме го! И си го искаме обратно! И айде, моля, се стиковай с шефа си Тони. Ти викаш „бягай!“, той вика, че едвам го навили по послушание да си тръгне. Обърквате ме така.

А още по-объркан и от мене е самият г-н Тони, който се опитва да замазва след колежката си. Попаднах и на негов текст за Паоло, но и той не можа да ме успокои. Даже малко ме изнерви, защото в началото разказа някои истории, които трябва да са патриотарски, но повече приличат на новия нецензуриран хорър вариант на приказките на Братя Грим (много са зилотски, ако не сте ги чели – потърсете в нета). Но както Братя Грим имат и нормални приказки, така има и нормален патриотизъм, а не само свински опашки и скинари. Не ми е много ясно защо представата на г-н Тони за родолюбие е толкова едностранчива. Но явно в Папския институт за изтока (Рим) тая лекция какво е да обичаш страната си не са я преподавали.

После той се опитва да проявява сарказъм спрямо свещеник от една „езерна църква“ в София. Като е седнал да хули, поне да си беше направил труда да научи, че църквите на езерото в Дружба са две, а свещениците общо четирима. Но истинският интелектуалец не се интересува от такива подробности. На него му е важно да спусне опорната точка. Аз обаче зацепих за кого иде реч. Та, засегнат от едно есе на моя мъж, пита уж смирено наистина ли попът обича всички хора или само „малцината побрани в езерната църква“? Ще му отговоря така: Г-н Тони, ще ти кажа нещо, което попът никога няма да каже. Имаш един колега в сайтчето, който е пил вода от „езерото“, когато е имал нужда, а после е плюл в същото „езеро“. Срещу хонорар или не – не ме интересува. Питай го как е бил посрещнат в храма – като чужд или като свой? С прегръдка или с шамар? Като приятел или непознат (какъвто е бил всъщност за енорията ни)? Утеха ли е намерил един умиращ човек, който той е довел, или студенина? И после как е отговорил на това скъпият ти колега? Значи когато наближава трагедия – можеш да ходиш и в чуждата енория на другия край на София, където имало само зилоти и да търсиш помощ, ама иначе всички сме много умни и се черкуваме на жълтите павета. Само трагедиите изкарват интелектуалеца от центъра и го пращат в периферията. Това е истината. Толкова по темата за своите и чуждите в Църквата! Който трябва – разбра какво казвам.

После г-н Тони пита дали есето на попа е гледано на заседание на Светия синод в пълен състав, та е качено на сайта. Тоя въпрос не е много умен, макар че авторът му смята, че оставя у читателя усещане за оригиналност. Е, колко да е умно, освен ако текстовете, които колумнистите пускат в портала си, не се гледат първо на заседание на управителното тяло на фондацията (в пълен състав), дето им дава парите. Въобще не ме интересува как си цензурирате или поръчвате текстовете на авторите си, ама попът има право на позиция, а Патриаршеският сайт има свободата да пуска каквото прецени. Айде по-лекичко с подходите от миналото, където всяко публично мнение се съгласува първо с назначените от ЦК интелектуалци.

Но ето как се отплеснах. А темата беше моят любим Паоло. Кулминацията на „тържествата“ в негова чест беше протестът пред Президентството. Наистина, не беше от най-големите, които съм виждала. Опашката му не стигаше до Плиска. По-скоро няколко десетки души, но категорично най-умните, най-красивите и политически най-проверените! Не като онзи кмет на Белене, от когото беше смъкнато доверието от новите в републиката. А! Като споменах новите, видях ги! И тримата! И те бяха там. Помните ли онова от миналото: „Три слънца в небето греят, три сърца за нас живеят – Сталин, Тито, Димитров.“ Обаче после се скарали Сталин и Тито и махнали портрета на втория, та вече звучало: „Две слънца в небето греят, две сърца за нас живеят – Сталин, дупка, Димитров.“ И сега като гледах репортажа си виках, че и тия момци греят за нас. Подредили са се на предизборния си плакат точно като предишните. Отишли на протест уж за Паоло Кортези, а накичени с предизборни значки и номер на бюлетината. И си викам: Дано не се скарат, както постоянно става в десницата, че вече не мога да им запомням имената на партийките. Да не вземе, примерно Трайчо Трайков да се фръцне като Кортези и да си тръгне (или да го отзоват по послушание) и в новата република да стане: „Две слънца в небето греят, две сърца за нас живеят – Кънев, дупка, Димитров.“ Пу, да не бъде! Хубаво е, че има и една жена за резерва… Но е добре да си уволните човека, дето ви е дал акъл да се снимате по тоя начин, че приличате на едни други другари.

Тъкмо мислех, че съм видяла всичко и се сащисах. За момент ми се стори, че се намирам на снимачната площадка на филм и кой знае защо са дошли да снимат новите сериина „Междузвездни войни“ именно пред Президентството. Но дори и да е така, как бяха оживели Дарт Вейдър и императорът? Там си бяха – единият с черния плащ, другият – с покрита глава. Вейдър пристъпи напред и взе думата. Очаквах да каже на микрофона нещо от сорта на: „Feel the power of the dark side“. А то взе да рецитира някакви икуменически лозунги. Ужасих се. Вейдър бил икуменист, пък аз толкова серии да не разбера. Но спокойно. Оказа се, че ми са се изпотили очилата от напрежение. Като ги позабърсах видях, че това бил един мой стар познайник – архимандрит Дионисий, избран, утвърден и наречен (както обича да казва). И други стари познати видях, които едно време протестираха в снега срещу хиротонията на Дионисий, а сега с него в обща кауза. Как се променят времената. А и хората… Нали знаете старата политическа максима, че няма вечни врагове – има само интереси. Именно от Дионисий обаче получих успокоението, което търсех няколко дни след заминаването на Паоло, но все не намирах. Успокоение, което не можаха да ми дадат нито проф. дфн., нито „съвестта на нацията“, нито г-н Тони. От последния дори получих леко отегчение. Архимандрит Мишев завърши речта си с думите: „Аз мога да ви кажа като православен духовник – папа Франциск няма да ни остави!“ Като си помисля колко много Паоловци има на разположение папата… Отзова един, но може да ни прати нови. Още по-готини, още по-добри режисьори. Само си викам: Дано!

Ще завърша този текст като православна зилотка: „Папа Франциск, не ни оставяй!“

П.П. Това е кадър от онова, което приближава България.

П.П. 2 Използваните снимки са от следните сайтове:

http://vevesti.bg/wp-content/uploads/2017/03/traycho-i-radan.jpg

http://clubz.bg/51442-stotici_na_protest_v_podkrepa_na_otec_paolo_kortezi_snimki

http://kanal3.bg/news/bulgaria/society/49452-Bezslaven-final%2521-Rim-si-pribira-skandalniya-sveshtenik-ot-Belene%2521

http://www.blitz.bg/obshtestvo/otetst-posreshchnal-bezhantsite-s-khlyab-i-sol-zapochna-stachka_news494235.html