православни записки

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

03.04.2017 06:02 - ПОГЛЕДЪТ

Автор: elianna Категория: Лични дневници

Прочетен: 2757 Коментари: 0 Гласове:

С носталгия си спомням едно възвишение,
което е получило названието Матия, след като един преминаващ през него човек се спрял и казал:
„Оттук с един поглед може да се обхване целият свят!”

Също често си припомням големия художник и реставратор Антоний Глинос, който, виждайки в Синайския манастир изписаната с восък икона на Христа, дълго се дивял на майсторството на иконописеца, а след това, поглеждайки в очите Му, в изумление възкликнал: „В този поглед може да се прочете всичко!”.

Все повече се убеждавам в истинността на твърдението, че очите говорят и изразяват мислите даже тогава, когато устата са затворени и глас не се чува. С единствен поглед можем да изкажем на друг човек и нашите мисли и, това, което ни се върти на езика и дори това, което лежи дълбоко в сърцето ни. Една смирена изповед ще потвърди правдивостта на моите думи.

Очаквайки в болницата „Баговещение” своя ред за лечебна процедура, един дядо ми разказа за незабравимия поглед на своя брат. На малкия остров Сикинос живеела една съпружеска двойка. Заради бедност тяхната дъщеря била принудена да се омъжи за троглодит. Той живеел сам в пещерите на острова, наглеждайки едно малко стадо от кози и овце. У дома го виждали рядко. Всеки път той си идвал така уморен, че виждайки го, децата се криели. Майката напразно им казвала: „Дечица, не се бойте, това е вашият татко”. Третото раждане било неудачно и майката с детето умряла. Двете по-големи момчета останали сираци.

На острова една бездетна съпружеска двойка англичани имали своя къща. Децата ходели там, за да получат малко храна. Веднъж англичаните казали на по-голямото момче, което им се струвало по-смислено: „Ние ще те вземем при себе си, но ти само ще трябва да прогониш от къщи твоя брат”.

- Хванах го за ръката, измъкнах навън, блъснах по стълбата и хлопнах след него вратата. Когато пуснах ръката му (това беше най-страшният момент в моя живот), той повдигна към мен очите си, погледна в моите и като че каза с това: „На кого ме оставяш?”. Но тогава аз ожесточих сърцето си и мислех само за собствената си изгода. Оттогава винаги виждам пред себе си този поглед, мисля за него постоянно и той не излиза от сърцето ми. Всека път, когато ми става весело, той като надгробна плоча, притиска моята радост.

- Какво се случи после с твоя брат?

- Трудно ми е да говоря за това. Даже къщичката, която ни остана от нашата майка, ни я взе нашият вуйчо, а моят брат до сега живее в една пещера без светлина и вода. Само големи червеи му правят компания по време на сън и трапеза.

- Какво говориш, дядо, нима сега има още хора, които живеят в пещери? Нима никой не може да го приюти у дома си?

- Сега, отче, аз го доведох в Атина и го водя по лекари, за да угася поне малко спомена за онзи страдалчески поглед, но пак не намирам покой. Неговият поглед изгаря моето сърце. Чуй, отче, винаги гледай човека в очите, за да видиш всичко и да разбереш. Ако е тъжен, снеми от него тази скръб, а ако е весел, укрий го, за да не изгуби той своята радост.
------------------
ОЩЕ ЕДИН ПОГЛЕД...
... и още един поглед
------------------------
В годините, когато в Албания - на тази територия на древния Илирик, започнало да се разпространява безбожието, нейният хитър управител не поискал това да изглежда като негова собствена инициатива. Той организирал така наричаното „Движение”, за да изглежда на всички, че уж безбожието идва от народа а не от властта. След като опиянил народа с виното на отречението от Бога, той по своята слепота сам започнал да унищожава всички напомняния за вярата.

В едно село, както ми разказа жителят на Свеверен Епир, Василий, училището се намирало до църквата. Учител в него бил един грък.

„Той по цели дни ни учеше, че би било толкова по-хубаво, ако ние нямахме нито религия, нито Христос, нито Църква. Той казваше, че църковните забрани превръщат нашия живот в мъчение. Думите му бяха толкова убедителни, че един ден ние всички нахлухме в църквата, започнахме да сваляме иконите и да ги хвърляме в един камион като ненужен стар боклук. Толкова добре ни бяха промили мозъците, че не разбирахме това, което правехме. Аз сам свалих иконата на Христа от епископския трон и я хвърлих в държавния камион.

Всичко ставаше така бързо, като че Сам Бог напускаше страната ни. В онзи момент, когато протегнах ръце за да сваля иконата, очите ми се срещнаха с очите на Христа. Аз почувствах укор в Неговия поглед, като че Той ми казваше: „Какво съм ти сторил, че ме Ме прогонваш?”. Но аз си помислих: „Искаш, или не искаш, но Ти ще си идеш от моя живот. Държавата е заповядала да изчезне от Албания даже споменът за Тебе”.

Минаха години, задомих се, имах семейство. Когато ни се роди дъщеричка Евангелия, едва поглеждайки в очите й, аз си казах: „Този поглед ми е познат. Къде съм го виждал? Къде съм го срещал? Не помня”.

По-късно, когато се откри, че Евангелия по природа е увредена, я откарах при една баба, която лекуваше с треви. И когато тя ми каза: „Това е гняв Божий, тя е неизлечима”, - си спомних онзи поглед на Христос на иконата в моята селска църква и оттогава не намирам в себе си покой. Срам ме е да срещам с очи укоряващия поглед на моята дъщеря, чувствам, че тя като че ми казва: „Ти, татко, веднъж си изял кисело грозде, а оскомината остана по моите зъби завинаги”.

Ето с какви полезни находки се среща понякога духовникът на изповед.
_________________________________________________
Из „Разказите на стареца Григорий Дохиарски

архим. Григорий, игумен на манастир Дохиар, Света Гора Атон

Игуменът на светогорския манастир Дохиар геронда Григорий (Зумис

Нагоре