На първата попаднах, докато разглеждах сайт за причудливи изобретения, нови технологии и всякакви иновации. Обувки, които се произвеждат в Берлин и струват 170 евро, към 350 лева. Познавам само един жив човек, който си е купувал обувки за 1500 и те са му за специални случаи, когато излиза на сцена. Може би не познавам точните хора, а? Това единствено за сиромаси като мен е впечатляваща цена, иначе може би не е чак толкова висока, нали? Най-скъпите обувки, които съм си купувал, са туристически, за 100 лева, още са в експлоатация, а се сдобих с тях преди 7 години.

Впечатли ме надписът на подметките – ICH BIN ATHEIST. „Аз съм атеист“. Макар че какво толкова впечатлително днес някой да се заяви чрез обувките си като човек, който не вярва в Бога? Удивлява ме кокетството на това публично признание. Не се очаква модната линия да се прехвърли върху якета и други аксесоари – да стъпваш върху това твърдение е принцип. Той не се носи на гърба. Чрез него ужким си стъпил здраво на земята – така го тълкувам. И може би си въобразяват, че подобно убеждение им дава стабилност. Трезвост едва ли не.

Втората снимка е сканирана от някакъв следвоенен архив или вестник. Момченце е получило чифт нови обувки подарък от Червения кръст или друга организация. Прегръща ги от сърце и се радва с вдигната нагоре глава. Такава радост излъчва, че трябва да си голям темерут, за да не го усетиш и ти със собствените си сензори. Старите му обуща на крачетата са прокъсани, овехтели. Емоционално изображение, подходящо за профилите на сълзливи жени на средна възраст. Но за мен то носи повече смисъл и не е толкова банално, колкото се опитват да ни убедят.

Това следвоенно дете с подаръка в ръце и тези модерни бели контешки чепици със закачлив надпис на подметките изразяват може би цялата трагедия на нашето днешно общество. Има много начини да се направи сравнение между двете визии, но най-далечно от всичко за мен би било обяснението, че днес поне живеем в мир и снимката от сайта за разкрепостени хора всъщност е просто една шега, затова е за предпочитане. Разликата между момченцето и евентуалния купувач на модерните обувки е от небето до земята не само заради войната и мира обаче. А заради онова усещане за чудо. Когато видиш това дете, си казваш „Слава Богу!“, а когато видиш надписа върху подметките, не можеш да възкликнеш нищо друго освен „Да пази Господ!“. Детето гледа към небето. Без някой да го режисира, то усеща с детското си сърце, че подаръкът му не е дошъл просто от добрината на хората, а му е пратен от онази по-голяма сила, която дава живот на всичко. Дава живот дори на онези, които заявяват, че не вярват в нея. „Случайността“ му ги е донесла точно в този миг.

Обувките с надписа са етикет на съвременния човек. Търговският му бранд. Могат да бъдат носени както от някой напредничав младеж на 50, така и от някой остроумен хлапак на 20 години. Но задължително от някого, който определя себе си като широко скроен, а не тесногръд, толерантен, а не расист, деликатен и гостоприемен, а не груб и скептичен, човек, който призовава всички към всеобща любов и цитира Джон Ленън с неговото Imagine. Хлъзгав и безпринципен днешен индивид. Безхарактерен и компромисен, съгласен на всичко, дори на богохулство в някой парцалив френски вестник, но да има „разбирателство, отворено общество, социална справедливост“ и така нататък. Живеем в толкова грешен свят, че социалната справедливост е най-голямата лъжа, с която хората се самозалъгват. Няма друга справедливост освен Божията. А тя е недостижима за дребните ни умове.

Подарил бих такива обувки на някои популярни хора у нас, за да се полюбувам на реакцията им. Но няма да ви кажа на кои.

Знаете ли, че Христос пръв говори за „толерантност“, като спасява блудници, престъпници, чужденци, езичници.

Обичам обувките, това е нещо, на което най-много обръщам внимание в облеклото си, но не от гледна точка на красота, а на функционалност. Не смятам, че трябва човек да се превръща в костюм, както им се случва на много политици, постепенно губят облика си на човек и придобиват единствено измеренията на скъп костюм. Може би защото израснах на една голяма поляна с дълбоки локви и майка ми есен и пролет ме обуваше с високи гумени ботуши, които не свалях по цял ден. Помня какво е да нямаш. Затова днес обичам здравите и хубави спортни или туристически обувки. Имам на разположение винаги поне четири чифта, от които да избера. Обяснявам всичко това, за да опиша най-добре отношението си към двата случая.

И ако с надписа на атеиста всичко е ясно, при детето, седящо на стълбите и гушнало новите обувки, става дума за вълшебство. Така може да се радва само човек, който се е докоснал до Божието Откровение, така присъщо за децата състояние. Това е чистота, радост, щастие, лишено от каквото и да е лукавство. Докато самият факт на изписването на лозунга „аз съм атеист“ не съдържа друго освен лукавост. Носещият тези обувки не знае какво е липса, недоимък, бедност. От висотата на своя угоен живот той може само да се подиграва и да намига – вижте ме колко съм оригинален. А душата ти, братле, къде е?

Лукавият много обича фешън посланията. Те са неговата сила. Пуснете си някоя претендираща за оригиналност реклама и ще се съгласите с мен. Светът ни стана така повърхностен, епидермален, неангажиран…

Може би обувките на атеиста са удобни. Може би обувките на детето са твърди и убиват. Но познайте кои ще предпочета. И не заради надписа, него бих го изчегъртал с ножа. А заради това, че човек не бива да привиква прекалено към удобствата. Тоя свят е временен и убиващите обувки ще ми припомнят това. Трезвост и стабилност извън Бога не може да има.