Каква радост? Няма с кого да се радвам. Всяко „сега” е едно бъдещо нищо. В дълбочина всичко, ergo, е нищо. Тогава радостта става лъжа, самоизмама. Пред лицето на смъртта анемичният ни акцидентален животец е жалка сянка, вятър, суета. Решението на Виктор Франкъл – има минало, всичко остава в миналото и там е реално и константно, там приятелите ми са живи - би задоволило някой човек, който не обича да мисли надълбоко. Но тая vita perfecti temporis (живот на миналото време) ми прилича много на съвременното оптимистично мислене. Т. е. безпочвена нагла самоизмама, „метафизика за домакини” (д-р Николай Михайлов). Всичко си е в миналото, в миналото нещата са, в миналото всичко съществува. Дори никой да не ни помни, има обективно минало, там сме. Това казва Франкъл. Аз пък се чудя какво е това обективно минало, което си съществува, без някой да помни събитията от него. Това ще да е някакъв свят като този на Платоновите идеи. Тази метафизическа концепция би ми се струвала логична, ако заедно с това идеализирано (в Платоновски смисъл) минало имаше и метафизически субект, който да го удържа като станало, като факт, който да гледа на тия сенки-на-миналото като на живи, който да ги прави живи, който да ги гледа със „сегашност”. Такъв субект няма, няма и обективно минало. Не знам кой би приел този възглед за живота наистина. Така или иначе стигаме до думите на Достоевски: „всичко има смисъл, само ако продължава във вечността.”

Но преди да се занимая с тези думи ще дам правилния дискурс на страха ни от смъртта. Първо, страхувам се от смъртта, не защото ще изчезна. Ние всъщност не знаем какво означава да ни няма. Казваме „Аз съм несъществуващ”. Предикатът предполага наличието на субекта. „Конят е черен” – да, кон има и той е черен. „Аз съм несъществуващ”. Но как Аз съм несъществуващ, като несъществуването предполага да няма субект и копула (копула в логиката е свързващото субекта с предиката, в случая „съм”). Т. е. ние предицираме себе си с несъществуването си, нас пак ни има дори в несъществуването ни. Както казва Калин Янакиев, „имаме собственото си нямане”. И затова, когато мислим себе си за мъртви, представяме си какво би било да сме мъртви, се оглеждаме наляво-надясно в мрак, някакво мрачно пространство. Дотук спират възможностите ни за обективно несъществуване сега. За нас не е страшно да ни няма. Ако ни нямаше и знаехме какво означава да ни няма, изобщо не бихме се страхували. Това не означава, че мъчителните въпроси от първия абзац, които повдигнах, отпадат. Не, разбира се. Сега аз говоря за своята смърт, но бидейки жив. Макар да не мога да разбера какво е нищото, самата мисъл,че приятелите ми не просто не са с мене, тях обективно ги няма, би ме съсипала още повече. „Утешителните” думи на Епукир „когато аз съм тук, смъртта я няма, когато тя е тук, мене ме няма” може да утешат някой свръхсебичен и егоистичен човек, но кажете си „е, хората които обичам ги няма”. Това боли повече и от мисълта за моята собствена смърт. Знам какво ми става, когато два дена не виждам някои хора, които обичам, какво остава за смъртта?

И тук е отправната точка за същинския ужас от смъртта. „Аз” и „несъществуващ” не могат да стоят в едно изречение, но понеже ние сме живи, то винаги говорим като „Аз”, изпитваме себе си и света през нашата „Аз-ност”. Понеже, както изяснихме, казвайки „Аз съм несъществуващ”, ние изобщо не разбираме какво е това „несъществуване”, ние се боим повече от „Аз”-а в случая. Някога замисляли ли сте се кои сте? Ще ви кажа кои сте: вие сте тези, които сте за другите. Можете ли да си се представите, без хората около себе си? Можете ли да помислите изобщо себе си, без другите? Защо ви е име, без да има кой да ви повика с него, защо ви е лице, ако няма кой да ви познае с него? Кои сте, без спомените си? А какво ще стане, ако изгоните от спомените си другите? Ще станете никои, ще станете ничии. „Аз”-ът винаги е нечий, винаги има „Ти”, чрез който „Аз”-ът се конституира като такъв. За по-изкушените от логиката умове мога да перифразирам Хегел: Борбата на самосъзнанието (Аз-а) е борба на живот и смърт. Но тъй като смъртта на другия води до това, че няма кой да ни признае, самата борба за признание е отрицание на смъртта на другия...

Така всяко едно от двете (само)съзнания е както утвърдено, така и отречено, снето, и това битие на снетостта на единичната целокупност е целокупността като абсолютно обща или като абсолютен дух, в който всяко съзнание възприема себе си не като някаква затворена в себе си целокупност, а в другия. (предавам думите почти както са в оригинала, но по памет) С други думи – Аз искам да съм, но ако няма за кого да съм, то не съм. Затова трябва да имам друг-на-мен. Принципът при Фихте е същият. Аз съм другото на другото, и другото е друго, именно, защото е друго за мене, но понеже ние сме в отношение на другост само за-едно, то ставаме целокупност, единичност. За разлика от будизма, където „брахман е атман, това си ти” (т. е. няма отношение на другост, няма Аз, няма и любов), за западния човек важи „Аз съм Ти”. Затова западният човек не може да представи себе си, освен като любим на някого или обичащ някого. Такива са и едни от началните думи на първата автобиография, „Изповеди” на св. Августин: „иска да Те прослави човекът, частица от творението Твое”. Затова и Мартин Бубер казва, че „всеки истински живот е среща”.

Като извод бихме казали: Аз съм Другите и Другите са Аз.

Сега нека се върнем на това как си представяме небитието си. Оглеждаме се в празно пространство. Уточнихме, че това не е моето обективно несъществуване, все пак аз гледам в това празно пространство, оглеждам се. Какво виждам? Или по-точно, какво не виждам? Не виждам Другите. Сам съм. И понеже Аз съм Аз наистина само в Другите, то бидейки без тях, Аз съм сам без себе си. Ето го истинският страх от смъртта: да съм сам без себе си, да съм самостен, празен. Да съм никой, да няма любов. Нямам свой Друг („друг” на руски означава „приятел”), няма снемане, няма себе-отричане, губя борбата на живот и смърт, спирам да бъда Аз. Тук важна роля играе и липсата на топос, на място. Аз-с-Другите винаги съм ситуиран някъде. В „Песен на песните” двамата влюбени се срещат в градината, имаме детайлно словесно обрисуване на топоса на срещата. Докато при смъртта си се оглеждаме в мрак, няма такъв топос.

Утешавайте ме с каквото искате, обяснявайте ми каквито искате психологии. Докато няма Абсолютна Любов по-силна от смъртта, Любов, която наистина ме прави жив, никога няма да бъда спокоен. Ако можете да живеете със смъртта, живейте; ако тя не ви помрачава, радвайте се. Но не ми казвайте, че Абсолютна Личностна Любов няма или че тя е мое заблуждение, обективация на wishfull thinking. Без Нея радостта е заблуждение, животът е заблуждение.

Авторът е ученик в 10 клас в НГДЕК "Свети Константин-Кирил Философ"