Приятели! Вие знаете, че смирението (прогонващо гордостта) няма нищо общо със слабохарактерността, с готовността да се отстъпва пред злото, със страхливостта. Смирението е отдаване на подобаваща чест и хвала на Твореца и едновременно изповядване на собствената слабост и немощ. Такава нагласа на християнската душа веднага се възпълва от енергията на Светия Дух, и това е естествено: „На смирените Бог дава благодат” (виж 1 Петр. 5:5). Смиреният човек винаги гледа на себе си отстрани, а това е основа на психическото здраве. По какво се отличава уравновесеният от неуравновесеният човек? В своите думи и постъпки неуравновесеният действа, имайки за критерий единствено себе си. Той възприема неадекватно окръжаващия го свят, не забелязва реакциите на ближните на своите действия. Уравновесеният е способен да оценява себе си отстрани и да коригира своята дейност.

Св. Антоний Велики: „От нашия ближен зависят животът и смъртта”

Уви, срещат се такива хора, които не са в състояние да кажат: „Сгреших, не бях прав, простете ми”. На тях им е невероятно трудно да се погледнат отстрани, да проявят критично отношение към себе си. Това е симптом за болест, която е отишла твърде далеч. Достигналата до край гордост води до безумие.
По същество, мракът на гордостта е една от вечните мъки – „външната тъмнина”. Вечните мъки имат място в нашия живот още сега, с тази разлика, че намирайки се в потока на времето без да сме загубили свободата на покаянието, ние можем да изплуваме от този поток. Но гордостта ни ослепява – тъмно е като в рог, можем да видим само крайчеца на собствения ни нос. Ако не беше Господ и Неговата благодат, никой от нас не би имал шанса да се измъкне от този поток, за излезе на чист въздух и да види Божията светлина.