Държавните органи вече имат "ясна координатна система" по отношение на джендър-идеологията и следва да бъдат максимално сдържани към опитите тя да бъде индоктринирана в образователната система, казва в свой анализ юристът

Борислав Цеков, доктор по право

Правен свят

Решението на Конституционния съд по к.д. № 3/2018 г., с което беше обявена за противоконституционна Истанбулската конвениция (ИК) е историческо. Това е вън от съмнение. И е така, защото с отхвърлянето на джендър-идеологията, нашите конституционни магистрати защитиха българската конституционна идентичност и излязоха от матрицата на неолибералния глобализъм, която все повече общества от двете страни на Атлантика поставят под съмнение и постепенно отхвърлят.

По своята държавническа и концептуална значимост, това решение се родее с актовете, които по съвсем други поводи, но все така засягащи суверенитета и конституционната идентичност, постановиха през последните години конституционните юрисдикции на Германия, Италия, Полша и др., отхвърляйки опитите на Съда в Люксембург по пътя на съдебния активизъм да се налага тотално върховенство на правото на ЕС над националните конституции.

В случая, нашите конституционни съдии сложиха преграда пред джендър-идеологията, която е предмет на ожесточени дебати в десетки държави по света вече второ десетилетие.

През 2008 г. големият германски конституционалист, бивш президент на Германия и председател на германския конституционен съд Роман Херцог написа: "Спрете Европейския съд".

С решение по ИК, нашият Конституционен съд даде също така важен сигнал към наднационалната бюрокрация, която понякога самоволно се опитва да представя и налага свои лабораторни моделии възгледи над суверенните нации и държави, и въпреки обществените настроения в тях.

Няколко са ключовите моменти, които трябва да бъдат откроени в цитираното решение.

Първо, то е постановено с убедително мнозинство, каквото рядко има в практиката на нашия Конституционен съд по толкова дискусионни и обществено значими въпроси –с квалифицирано мнозинство от две трети от съдиите. Ще припомня, например, че големите дела за обявяване на противоконституционност на ДПС (к.д. № 1/91 г.), на Закона за вероизповеданията (к.д. № 3/2003 г.) и срещу правото на топлофикациите да си изваждат изпълнителен лист само по извлечение от сметки по отменените към днешна дата норми на ГПК (к.д. № 10/2006 г.) бяха решавани без да се формира изискуемото по мнозинство по чл. 15, ал. 2 от ЗКС – с 5 на 6 или 6 на 5 гласа, поради което исканията бяха отхвърляни. Имаше много особени мнения.

И за разлика от тях, които разделяха обществото, решението по Истанбулската конвенция се вгражда в българския конституционен ред в условията на широко и категорично обществено съгласие в негова подкрепа. Това не е без значение, защото Конституционният съд не е съдебен орган, който трябва да присъди нещо в един правен спор между две страни, а е пазител на духа, ценностите и принципите, които са въплътени във фундменталното политическо решение на нацията – Конституцията. Неговата практика трябва да защитава и мнозинството, и малцинствата, но на базата на общочовешките стойности, универсалните правни принципи и споделените от нацията ценности, а не по пътя на социалното инженерство да налага малцинствени, чужди или наднационални възгледи, които в дадения исторически контекст не се приемат от обществено-държавната цялост.

Второ, това решение, със своята задължителна сила, следва да бъде ориентир за институциите при формиране на техните политики и за законодателния процес като цяло. Положително следва да се оцени, че Съдът придаде конституционно измерение на джендър-идеологията като система от идеи, убеждения и вярвания, които не следва да бъдат превръщани в държавна политика поради напрежението, което създават с действащия конституционен ред и споделените ценности на нацията. Удовлетворен съм, че в това отношение конституционните съдии възприеха аргументите и някои конкретни формулировки от представеното от Института за модерна политика правно становище по делото. В това число и основният аргумент – за нарушаването на принципа на правна сигурност, който е компонент на правовата държава. В критичен план, всe пак трябва да се изтъкне, че Съдът можеше много по-отчетливо да включи в мотивите си разграничението между легитимното понятие за "джендър", като неразривно свързана с биологичния пол негова социална надстройка и роли, и джендър-идеологията, която разкъсва биологичния от социалния пол и обявява последния за личен избор, който не е биологически детерминиран.

Какво е джендър-идеологията?

Джендър-идеологията не е "плашило, което се размахва". Тъкмо напротив, тя е онзи "втори пласт", който един просветен прочит разкрива иззад иначе легитимните цели и мерки, заложени в Истанбулската конвенция, които са насочени срещу насилието над жени. Къде е вторият пласт на конвенцията, ли? Ето го:

ИК по никакъв начин не закрепва изрично общоприетата на международноправно равнище и научно-обоснована концепция за неразривно единство на биологичен и социален пол. Така както например е сторено в Римския Статут на Международния наказателен съд, чл. 7, т. 3, който гласи: "По смисъла на този статут терминът "пол" означава двата пола – мъжки и женски, в контекста на обществото. Терминът "пол" няма никакво друго значение освен посоченото."

Към понятиeто "джендър" (gender), преведен на български като "социален пол" – чл. 3, б. "в" ИК, конвенцията прибавя и понятието "джендърна идентичност" (gender identity), преведено на български език като "идентичност, основана на пола" – чл. 4, ал. 3 ИК. Това понятие има самостоятелен смисъл само, когато социалният пол се разглежда като незамисим и откъснат от биологичния.

За онези, които упорито отказват да вникнат какво означава джендър-идеологията, ще подчертая за пореден път, както сторих в началото на обществената дискусия по темата през януари тази година. Под джендър-идеология не се разбират общоприетите научни концепции и социални каузи за равенството на жени и мъже, за защита на жените от насилие и за социалния пол (джендър) като социално проявление и роля, които са неразривно свързани и предопределени от биологичния пол.

Отново – правата на жените и защитата им от насилие никъде по света не се обозначават като джендър-идеология.

Затова привържениците на противоконституционната Истанбулска конвенция е време да се ограмотят по темата джендър-идеология, а не да тънат в безпросветни спекулации и откровени лъжи. Противниците на Истанбулската конвенция не са срещу правата на жените и мерките за предотвратяване и борба с отвратителното явление – насилие срещу интимния партньор и в семейството. Не са и срещу правата на ЛГБТИ хората, които също са и трябва да бъдат защитени от всяка форма на насилие и дискриминация. Няколко вагона книги са изписани на Запад по темата джендър-идеология. Разбира се, соросоидните източници неглижират това понятие или се опитват да го дискредитират. Безуспешно.

Джендър-идеологията е ненаучната система от идеи, убеждения и вярвания, която има следните постулати:

а) социалният пол (gender) не е обективен и биологически детерминиран факт, а е въпрос единствено на личен, субективен избор, който при това може да се променя динамично и флуидно;

б) това разбиране трябва да бъде превърнато в универсална, задължителна за всички социална норма, към която да се приспособи обществото чрез държавни регулации и политики, като например:

– индоктриниране чрез образователните програми в детски градини и училища, че полът не е биологична даденост, а всяко дете трябва само да "избере" своя пол и този "избор" следва да се насърчава чрез различни учебни методи и от родителите;

– разглеждане на смяната на пола не като медицински въпрос, а като свободен избор на личността, скрепен с държавен ангажимент чрез здравната и осигурителната система за обезпечаване на хирургична и хормонална намеса;

– цялостно приспособяване и нормиране на социалната среда, личните отношения и административните услуги, в т.ч. с административни и/или наказателни санкции при неизпълнение, към нуждите и исканията на представителите на формулираните "други полове", извън мъжкия и женския (напр. ползване на санитарни помещения и съблекални, участие в спортни отбори и др. съобразно избрания джендър, а не според биологичния пол); потискане на мъжката и женската идентичност чрез изваждане от употреба на понятията "майка и баща" и замяната им с "родител 1 и родител 2", третиране на жените-майки като "бременни хора", а не като "бременни жени" и пр.;

– премахване от държавната символика, от публичните институции и административна документация на понятия и изрази, които символизират мъжкото и женското начало.

Идеята за ирелевантност на биологичния пол, по-нататък се развива с въвеждането на няколко термина, които са различни и в определена степен алтернативни на триадата "sex-gender-sexual orientation" (пол-социален пол-сексуална ориентация).

Тези нови термини са: джендърна идентичност (gender identity) и джендърно изражение (gender expression).

Първият обозначава индивидуалното възприятие за собствената полова принадлежност като мъжка, женска или нещо друго, в т.ч. като "флуидна", тоест гъвкаво променяща се, което може да съвпада или не с биологичния пол.

Вторият описва персоналното поведение, облекло, маниери, реч и пр., с които една личност изразява своята джендърна идентичност.

Според джендър-идеолозите джендърното изражение може да съвпада или не с биологичния пол или пък със социалния пол.

Казано с категориите на джендър идеологията един биологичен мъж, който се самоидентифицира като жена по социален пол (транс-жена) и има сексуално привличане към биологични мъже, които се самоопределят като мъже, не е хомосексуален като сексуална ориентация.

Или, една жена по полови белези, която е избрала да се самоопределя като мъж, може да има биджендърна джендърна идентичност (мъжка и женска) и в същото време да има безполово джендърно изражение (дрехи, маниери и пр.). Всеки е свободен в своя индивидуален избор. Проблемът започва тогава, когато се иска този избор да бъде превърнат в задължителна социална норма за всички, която да се налага по пътя на държавната намеса. Дебело трябва да се подчертае, че по очертаните по-горе виждания на джендър-идеологията няма и не имало научен консенсус.

Идеята, че полът се изобретява от личността води след себе си непрекъснато развиващо се "джендър-творчество" – измислят се десетки джендъри.

Само един пример.

Ето дефиницията на амбиджендъра: вид мултиджендър, при който едно лице е едновременно и постоянно от два джендъра по свой избор. За разлика от биджендъра, триджендъра и полиджендъра, при които наличните джендъри (2, 3 и 4 или повече на брой в една личност) се сменят във времето динамично.

Те пък от своя страна са различни от панджендъра, при който в една личност са налице всички измислени до момента в даденото общество джендъри било едновременно, било флуидно.

И са съвсем различни от аджендърфлукс-овете, в които част от личността е аджендър, тоест безполова, а другата част от същата личност (не се уточнява коя част) се изживява като женска или мъжка без обаче тази друга част да се определя като жена или мъж.

Защо джендър-идеологията е ненаучна?

Следва да се прави ясно разграничение между понятието "джендър", като социална надстройка на биологичния пол, която е неразривно свързана с него, от една страна, и от друга, "джендър-идеологията", която разкъсва двете понятия и постулира, че социалният пол – "джендър" – е въпрос на личен избор и самоопределение, без оглед на биологичните и генетични характеристики.

В биологията, медицината и социалните науки от десетилетия е установено разбирането, че полът е единна биопсихологическа цялост, която има и своето социално измерение, изразяващо се в социалните роли, които се установяват и възприемат в обществото за жените и мъжете. Идеята за социалното конструиране на пола е доразвитие на социалния конструкционизъм на Питър Бъргър и Томас Лукман за "социалното конструиране на действителността".

По популярния израз на Симон Дьо Бовоар – "не се раждаш жена, а ставаш жена".

В същото време полът и социалният пол са взаимно свързани и детерминирани. С други думи, биологичните и генетични характеристики, които дефинират биологичния пол (sex), предопределят социалния пол (gender). Личността може да има различна сексуална ориентация (хетеро-, би-, хомосексуална), но това не променя нейния биологичен пол или свързаното с него социално изражение. Достижение и фундамент на съвременната теория и практика на правата на човека е забраната за дискриминация на основа на сексуалната ориентация. Свързаните с различната сексуална ориентация поведенчески изяви не създават друг пол. Теорията за социалните роли на пола през последните няколко десетилетия са легитимна теоретична основа за борбата за равноправие на жените, а на обществено-политическо ниво се свързват предимно с феминистките движения.

Извън това общоприето в съвременната наука разбиране, в началото на 90-те години на XX в. се формира идея за социалния пол, като свободен избор на личността, който може да бъде различен от биологичния пол. Тази идея е формулирана отчетливо от Джудит Бътлър и е вулгаризиран израз на модния през 60-70-те години на ХХ в. атеистичен екзистенциализъм на Жан Пол Сартър, който постулира, че човек се ражда без същност и се проектира и самоизобретява сам чрез изборите, които прави.

Това разбиране се обозначава като "джендър-идеология", защото не се основава на научно обосновани аргументи и научен консенсус, а е сбор от идеи, убеждения и вярвания, които са превърнати в платформа за социален и политически активизъм.

Идеята, че биологично детерминираните характеристики и признаци са ирелевантни, а валиден е само личният избор и самоидентификацията, в последно време се разгръщат "творчески" и по отношение на расата и уврежданията.

Говори се за transracial (трансрасови) хора, които антропологически принадлежат към дадена раса, но се самоопределят към друга, както и за transabled – хора, които се самоопределят като хора с увреждания и умишлено увреждат и отстраняват дадени части от тялото си, за да може то да съотвества на тяхната психическа самоидентификация. Тези идеи са защитавани в отделни трудове в областта на психологията и социологията, но по техните твърдения и изводи няма научен консенсус. Въпреки това отделни хора и организации ги "вземат на въоръжение" като кауза за социален активизъм.

Според джендър-идеологията биологичните и генетични детерминанти са без значение, свободата на избор на пол е над всичко. Привържениците на тази идея разглеждат биологичния пол, като "приписан по рождение" (assigned by birth), тоест като своеобразно административно действие на държавата, което не кореспондира със свободната воля на индивида и, следователно, подлежи на ревизия в съответствие с индивидуалния избор.

Оттам се извежда и идеята, че свободният избор на социален пол (gender) трябва да бъде превърнат в универсална социална норма, към която да се приспособи цялото общество. Тези идеи не са просто екстравагантен ракурс в научната и обществена дискусия по темата, а са получили и политическо представителство в практиката на някои държави. В Канада и отчасти във Великобритания и Австралия, в щата Калифорния и още няколко щата от САЩ, тези идеологеми са превърнати в държавни регулации и политики. В огромната част от демократичните общества това не е така.

Това дали джендър-идеологията да бъде приета не е въпрос на общоприети човешки права, а е социална иновация.

Следователно, нейното отхвърляне или приемане е предмет на суверенен ценностен и политически избор на обществото. Този избор се прави по пътя на демокрацията – с демократична обществена дискусия, застъпничество, избори и политическо представителство, което произвежда закони и политики в съответната посока. Но в никакъв случай не се прави със социално инженерство.

Защитава ли КС като единствена социална роля на жената ролята на майка и домакиня?

Не се смейте. Това е основният упрек на соросоидното малцинство към решението на КС. Според тях КС бил толкова ретрограден, че разглеждал жената само като майка, акушерка, правеща салатка и пр.

Истината е, че дори и най-повърхностният прочит на решението не може да даде разумна опора на подобно примитивно голословие. А ако прочитът се направи с оптиката на една по-цялостна конституционна компетентност по темата, ще се открие еднозначно, че Съдът убедително от конституционно гледище обосновава защо тази социална роля не може да бъде императивно изкоренявана. Защо се налага да бъде защитавана тази социална роля и кой иска да я изкоренява, ли?

Онези, които са чели компетентно, а не като грантови дърдорковци, Истанбулската конвенция знаят, че нейния чл. 12 повелява на държавите-страни да предприемат "необходимите мерки за насърчаване на промени в социалните и културните модели на поведение на жените и мъжете" в името на две самостоятелни цели.

Тези цели са:

а) "изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените";

б) изкореняване "на стереотипни роли за жените и мъжете".

Без всякакво съмнение първата цел е оправдана, легитимна и съответстваща на принципите и нормите на Конституцията и въобще на демократичния правов ред. Не може да се каже същото обаче за втората цел, която е обособена отчетливо като самостоятелна цел, която не се обуславя от първата. При тази втора цел за "изкореняване" от държавите са предвидени "стереотипните роли на жените и мъжете". Но забележете - без тези стереотипни роли да са обвързани с насилие, дискриминация или други противоправни посегателства срещу личността.

С други думи, според Истанбулската конвенция тези стереотипни роли трябва да бъдат изкоренявани на общо основание.

Да вземем за пример най-традиционната стереотипна роля за жените и мъжете – за жената-майка, която се грижи за дома и семейството, докато мъжът осигурява прехраната и сигурността. Милиарди семейства и двойки по света живеят в сговор, любов и съгласие, следвайки тези стереотипни роли и социо-културен модел на партньорство и семейно съжителство, без това да води или да се основава на насилие, дискриминация или други противоправни посегателства. Хората живеят така доброволно, защото това повелява собствената им ценностна система, обществени и/или религиозни възгледи и убеждения. Това е свободата на техния избор как да уреждат своя личен живот – свобода, която е конституционно защитена и свързана с достойнството на личността, като висша конституционна ценност.

Въпреки това Истанбулската конвенция на общо основание задължава държавите да "изкореняват" този начин на живот. При това, отново трябва да се подчертае – без конвенционната норма да обвързва тези "стереотипни роли" с насилие, дискриминация или друго противоправно поведение, което евентуално би оправдало подобна държавна намеса в личната сфера на гражданите, разбира се, доколкото тази намеса би била пропорционална на защитавания обществен интерес.

Няма никакво съмнение, че това положение нарушава чл. 32, ал. 1 КРБ относно неприкосновеността на личния живот и достойнството на личността, прогласено в преамбюла на КРБ. Подобно социално инженерство влиза в противоречие и с философията, заложена в Конституцията, в частност в чл. 47, ал. 2, която конституционализира като задължение на държавата да полага "особена грижа" за жената-майка, а не да изкоренява като "стереотипна" тази роля на жената.

С други думи, със своето решение Конституционният съд защитава тази изконна социална роля на жената от "изкореняване", а не я обявява за единствена и универсална, каквото невежествено дърдорене се чу тук и там.

"Трансфобско" ли е решението на КС?

Друг упрек, който отправят някои е, че решението на КС било "трансфобско" и "хомофобско", защото с отхвърлянето на Истанбулската конвенция, видите ли, се отказвала защита от насилие на ЛГБТ, интерсексуални и трансджендър хора. Подобен упрек няма рационална основа. Всички хора в България са защитени на равни основания от насилие и дискриминация.

С отхвърлянето на джендър-идеологията обаче, Конституционният съд отхвърля идеята за специални права на едно малцинство и заедно с това прегражда потенциалните опити социалните стереотипи на това малцинство да бъдат налагани като универсална и задължителна за всички социална норма.

Защото джендър-идеологията не иска равенство, а господство. Търси промяна на социо-културния код на обществото, налагайки един малцинствен възглед – този на трансджендърите, като общовалиден за всички.

Трансджендър хората не могат да изискват, за да се чувстват включени и недискриминирани, да бъде изличено понятието "майка" и майките да потискат тази изконна човешка идентичност. Те могат съвсем легитимно да настояват да бъдат наричани по начин какъвто преценят("транс-майки", "транс-бащи"и пр.), но не и да изискват жената-майка да не се нарича майка в публичните институции, както правят в Канада, например.

За твърдението: има "европейски директиви", които изясняват "джендъра", поради което решението на КС е неоснователно

Появиха се и някои квазиюридически твърдения, че антидискриминационните директиви на ЕС, които защитават лицата, вкл. и при смяна на пола, всъщност достатъчно били изяснявали понятието "джендър". И поради това не било можело да се говори за неяснота и неточност. Подобни твърдения са безпочвени. Без всякакво съмнение всички хора са защитени от дискриминация и насилие, както на международноправно, така и на ниво първично и вторично право на ЕС и във вътрешното ни законодателство. Това е така и със, и без Истанбулската конвенция. Антидискриминационното законодателство защитава индивидуалните права на всеки човек срещу неравно третиране, което общоприета правна и демократична философия. И тази защита е гарантирана през съда и правозащитни институции като омбудсманската и комисиите за защита от дискриминация.

Обратно, Истанбулската конвенция е инструмент за социално инженерство и налагане на джендър-идеологията чрез държавни регулации и политики. Няма европейски нормативен акт, който да въвежда откъсването на биологичния от социалния пол и да прогласява последния за личен избор.

Истанбулската конвенция е първият акт, който отваря вратите към тази идеологема и може да я внедри в националните правни системи. Ако посочените европейски директиви целят защита на хората от дискриминация, в т.ч. на сменящите пола си, Истанбулската конвенция, покрай защитата на жените от насилие, цели промяна на обществени модели, изкореняване на стереотипи, отваряне на вратите за ненаучното разбиране, че социалният пол е въпрос на личен избор, а не на биология и генетика и т.н. Именно поради това понятията за "джендър" и "джендърна идентичност", което използва Истанбулската конвенция са неясни, двусмислени и неточни. Защото в различните държави, в т.ч. от ЕС, те се тълкуват и прилагат различно. В едни са включени в регулации и политики, в други не са.

За езика на омразата, хулите към КС и обидите ad hominem към съдиите

Соросоидите и грантовите "интелектуалци" в типичен за тях стил изляха грозен порой от хули, ругатни и обиди към КС и конституционните съдии. Особена морална низост лъхна от сексистките обиди към жените в Конституционния съд. Езикът на омразата винаги е бил характерен за тази малка обществена група. Колкото и маргинализирани да са в публичния дискурс, техният просташки манталитет, гарниран с блудкав интелектуален провинциализъм и селяндурско самомнение, нямаше да заслужава и запетайка внимание. Но демонстрираното от тях дълбоко вкоренено неуважение към институциите и правото, налага да се каже - критиката към решения и политики, дори когато е несправедлива и необоснована, е свещено право на всеки, но словесната вандалщина, представяна като "демократична позиция" е туморно образувание, което няма място в демократичната обществена дискусия.

Какво следва?

Най-важната последица от отхвърлянето на Истанбулската конвенция е, че държавните органи ще имат "ясна координатна система" по отношение на джендър-идеологията и следва да бъдат максимално сдържани към опитите тя да бъде индоктринирана в образователната система и въобще в държавните политики.

По отношение на процедурата по присъединяване на Европейския съюз като субект на международното право към Истанбулската конвенция - позицията, която българското правителство е длъжно да заеме по силата на решението на КС е гласуване "против" в Съвета на ЕС. ИК включва редица въпроси, които се отнасят до семейството и семейното право - в преамбюла, и в чл. 3 и чл. 48 от ИК, например, проблемът с насилието е дефиниран и през семейството. Правото на ЕС повелява, че въпроси от този характер са в категорията на т.нар. "чувствителни въпроси", по които Съветът взема решения не с квалифицирано мнозинство, а с пълно единодушие. Такова възражение следва да бъде повдигнато, ако се правят опити Съвета да решава с мнозинство. Заедно с това, следва да се има предвид, че Истанбулската конвенция може да се причисли към т.нар. "смесени споразумения", за което освен присъединяване на ЕС е необходима и ратификация от държавите-членки. След решението на българския Конституционен съд, ратифицирането на Истанбулската конвенция в този й вид от Народното събрание вече е юридически невъзможно.

И накрая, както и в началото - Конституционният съд трябва да бъде поздравен.

Борислав Цеков е доктор по конституционно право, автор на множество научни и публицистични статии, университетски преподавател и основател на Института за модерна политика, който беше страна по конституционното дело срещу Истанбулската конвенция.