- Ваше Високопреосвещенство, радваме се да Ви приветстваме! Днес е неспокойно време и за вселенското Православие, и за отделните поместни църкви. Често хората виждат преди всичко някакви земни, светски причини за случващото се: парите, борбата за власт и слава, геополитическите сблъсъци между САЩ и Русия. Според Вас какви са дълбоките духовни причини за случващото се? Защо ние, православните, стигнахме до такава ситуация?

- Здравейте г-н Иванов, благодаря за поканата за този разговор. 

Да, живеем в неспокойно време. Говори се за глобализация – опити за привеждане на света под нов световен ред, с един център на управление за целия свят. Същевременно, свидетели сме на политическo и икономическo напрежение между различни държави по света. Има военни конфликти, миграция на огромен брой хора от и към редица страни, което изправя света пред множество предизвикателства.

Наред с тези и други процеси, може да кажем, че обществата в почти всички страни по света са в процес на безпрецедентни промени в ценностната система - променя се начинът на живот на хората, променя се техният личностен облик, нравите, поведението, обликът на цялото общество. Православната църква, макар да не е от този свят, живее в света. Ние живеем в този свят и, уви, случващото се в него неминуемо влияе върху нас.

Може би все по-малко е разбирателството между нас, православните. Като че ли синдромът на Вавилон ни влияе все по-силно. Езикът, с който сме си служели досега и с който сме се разбирали прекрасно – българи, руснаци, гърци, сърби, румънци, араби, американци, грузинци и въобще православните от всички народи по земята – езикът на православната вяра, евангелските принципи, църковните правила – всички тези неща, които „всички, навсякъде и винаги“ (св. Викентий Лерински) в Църквата са разбирали еднакво и са служели за нашето единство, днес този език – редица ясни понятия в него – започват да търпят превратна интерпретация и това вече започва да разстройва нашите взаимоотношения. 

Случва се нещо като това, което е било във Вавилон, когато човеците се възгордели и решили да построят кула до небесата, т.е. да построят непоклатимо зданието на обществения си живот и да увековечат своята обществена уредба, но устроена по законите на своите страсти.С други думи, искали са да устроят земен рай тук на земята, но без Бога – както болшевиките буквално говореха и както съвременните глобалисти също подлъгват хората. 

Искали са на своите греховни страсти – високомерие, жажда за власт, алчност, както казахте, разпуснатост на нравите, противоестествени грехове и др., да придадат божествен авторитет, да ги увековечат и да ги направят неизменен закон за цялото човешко общество. Но се оказало, че този им стремеж ги довел до такова състояние, на което Господ ги предал – повреда в мисленето им, в разбирането им за нещата. Един искал вар – работниците му носели вода, друг тухли – те му носели нещо друго и така опитът им да построят земен рай със своите греховни страсти, без Бога, се провалил, както разбира се винаги се е случвало в истрията на човечеството при подобни опити.

Днес в православния свят сме свидетели на подобно нещо. Господ ни е казал: „думата ви да бъде да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия“ (Мат. 5:37). Но ние не обръщаме внимание на тези думи. Някои човеци, които донеотдавна недвусмислено заявяваха по най-официален начин, че признават както териториалната цялост и интегритет на РПЦ – МП, включително на територията на държавата Украйна, така и нейните неотменими права на самостоятело управление на църковните дела в нейните канонични територии, отскоро се отметнаха от собственоръчно подписаните от тях множество документи, с които потвърждаваха това. 

Така например патриарх Вартоломей многократно бе потвърждавал, че приема и признава църковнoто наказание низвержение на бившия Киевски митрополит Филарет Денисенко (а освен низвергнат от сан, Денисенко е и отлъчен от Църквата), наложено от архиерейския събор на РПЦ, както и окончателността на решението. Т.е., че това решение е напълно в компетенциите на РПЦ и не подлежи на апелация. След всичко това, миналия октомври Константинополският патриарх прие неговата и на т.н. „митрополит“ Макарий Малетич апелационни молби и в разрез с църковните правила и с елементарните правила за църковно съдопроизводство ги „възстанови в сан“, а вече влезе и в евхаристийно общение с техните разколнически групи. Така думата на патриарх Вартоломей от „да“, стана „не“. 

Още по-голям проблем спрямо православното разбиране за взаимоотношенията между поместните православните църкви е и решението на Константинополската Патриаршия да отмени  документ с повече от 330 годишна давност, след чието издаване от Константинополския патриарх Дионисий IV през 1686 за всички православни църкви Киевската митрополия е била органична част от автокефалната РПЦ – МП. 

Повече от 330 години пред никоя поместна православна църква не е стоял въпросът например за валидността на избора на Киевския митрополит, валидността на епископските ръкоположения и избора на правоправещи архиереи в диоцеза на днешната Украинска Православна Църква – Московска Патриаршия, както и за всички управленски решения и решенията на църковните съдилища в тази църква. 

Тоест, в отношенията на поместните църкви спрямо РПЦ, не само е установен един обичай да се уважава самостоятелното управение делата на тази църква от нейния епископат (включително на територията на Украйна, където на православната църква е даден автономен статут), но този обичай е препотвърден в практиката на междуправославните отношения с множество документи от всеправославен характер. 

Безспорно е, че спрямо цялата канонична територията на РПЦ – МП, включително на територията на Украйна, в междуправославните отношения през всичкото това време в пълна сила са важели църковните правила отнасящи се за несмесването на юрисдикционните граници на поместните църкви и неразпростирането властта на техните предстоятели в границите на други поместни църкви, като напр. 2 правило на II Вселенски събор и 8 правило на III Вселенски събор.

Бихме казали, че никой днес няма основание и право едностранно да отмени действито на тези правила спрямо териториалната цялост, както на РПЦ – МП, така и на всяка една от каноничните поместни автокефални църкви. Но ето, че претенции за такива права се предявиха. 

Ето тази промяна у някои човеци на „от векове утвърденото“ разбиране за каноничноправния ред в Православната църква, който определя начина й на управление и опитът им да наложат това свое виждане на останалите православни църкви, води до напрежение и разстройване на взаимоотношенията в междуправославен план.

- Владико, в интервю за портала „Гласове“ с право отбелязахте, че „спорът в Украйна не е просто спор между две поместни църкви. Той засяга цялата православна Църква“. В тази връзка, какви последствия за Българската Православна Църква могат да имат действията на Константинополската патриаршия и нейната специфична „еклезиология” на „източния папизъм“?

- Към настоящия момент действително имаме най-официално заявени претенции от страна на Константинополския Патриарх за изключителни привилегии на Константинополската църква за „надгранична юрисдикция“ не само в териториите на т.н. диаспора, но и в териториите на автокефалните поместни църкви – както самият той се изразява за „надгранично изцеряване на всички църковни въпроси“. 

В т.н. Томос, който Константинополската патриаршия издаде на 06.01. т.г. открито се постановява, че новоустановената църковна структура в Украйна признава за свой глава Константинополския патриарх и се прави опит това положение да се установи също и спрямо останалите поместни църкви с израза, че тези църкви също признават Константинополския Патриарх за свой глава. 

Тези претенции са в пряко противоречие с 34 апостолско правило, което постановява начина на управление на дадена поместна църква и от друга страна на 2 правило на 2 Втория вселенски събор и 8 правило на 3 Вселенски събор, които, както казахме забраняват главите на поместните църкви да простират своята власт в териториите на други поместни църкви.

Тоест, налице е опит да се подмени значението на автокефалния статут на поместните автокефални църкви. Говори се за автокефалия, самоуправляемост на дадена поместна църква, но всъщност правомощия за управление на тази църква се прехвърлят към Константинополския престол.

Такова присвояване на правомощия се съдържа и в условията, които предвижда т.н. Томос. В него пише, че епископите и клириците на новоучредената църква имат право да прибягват за апелация към Константинополския патриарх, като такива претенции Патриарх Вартоломей заявява спрямо всички останали поместни църкви. Това само по себе си е опит за пряка намеса в делата на всяка една поместна църква, като същевременно подобни претенции са в пряк конфликт с правила 28 (37) и 125 (139) на Картагенския събор, които чрез 2 правило на Пето-шестия вселенски събор (чрез което са кодифицирани каноните на Църквата) добиват общоправославна валидност. 

Също, вменява се в задължение на новата структура в Украйна, при по-важни въпроси да се обръща към Константинополския патриарх за авторитетно становище, като отново се споменава за компетенции на тази църква да даде авторитетно разрешение на дадения въпрос, без необходимостта той да се поставя на всеправославно обсъждане. Според Томоса Константинополската патриаршия се явява своеобразен каноничен „посредник“ между новоучредената структура и останалите поместни църкви. Тук отново е налице опит от страна на Константинополската църква за присвояване на правомощия и качества, които са присъщи за цялата Съборна Православна църква.

Необходимо е да се подчертае, че само поради тези и други подобни на тях текстове в т.н. Томос, с които се прави опит да се легализират претенциите на Константинополската патриаршия за надгранична юрисдикця, е изключително важно поместните църкви да не приемат този документ за валиден. В противен случай не само за БПЦ – БП последиците ще бъдат катастрофални, но под заплаха е единството и съборността на цялата Православна църква.

Това е важно да се има предвид от поместните църкви, защото в публичното пространство църковният въпрос в Украйна се измества в плоскостта на това кой кого ще подкрепи – дали Константинополската или Московската патриаршия. Докато тук въпросът не се свежда до това, а до самото съществуване на Православната църква по начина, по който тя съществува от времето на Вселенските събори. 

Амбициите на Константинополския патриарх за първенство не само по чест, но и по власт в Православната църква не са случайни. Очевидно е, че тази власт не е самоцел. Днес, за постигане на своите амбиции той не се посвени да извърши вероломство, като навлезе в чужда територия и съдейства на държавната власт в Украйна в гонението й срещу две трети от православните украинци. 

Кой доктор, за да излекува една рана изрязва две трети от здравия организъм, като му поставя диагноза „болен“ и оставя едната трета, която при сериозна болест е диагнисцирана като „здрава“? Такова безпрецедентно вероломство не може да бъде самоцел и както официално са заявени претенциите за право на юрисдикция над цялата Православна църква, патриарх Вартоломей няма да престане с опитите за налагането им. 

От друга страна, като се има предвид силната намеса на различни влиятелни държави и тяхната подкрепа на действията на Константинополската Патриаршия в Украйна, мисля, че има връзка с глобалните процеси и амбициите за съсредоточаване на надюрисдикционни правомощия в ръцете на Константинополския патриарх.

Използва се методът на сваряване на жабата с постепенно затопляне на водата, при който жабата не усеща как идва момент, в който тя не е в състояние да изкочи от съда. Ако тя бъде хвърлена в съд с гореща вода, тя би изкочила, но размекната от постепенното затопляне на водата, тя вече не е способна да направи това. 

По същия начин православните поместни църкви са подложени на тези зашеметяващи действия от страна на Константинополската патриаршия от последните месеци и седмици. Ако сега не се предприеме решителното действие, като поместните църкви се разграничат и не приемат за валидни действията на Константинопол и по този начин се опази единството и съборността в Православната църква, има опасност заблудата за право на надгранична юрисдикция на Константинополската патриаршия, която ловко се подхвърля като се прави опит да добие валидност чрез т.н. Томос от 06.01., т.г., да подейства разслабващо на нашето разсъждение, съвест, воля, пастирска отговорност и така незабелязано да „изгубим онази свобода, която ни е дал със Своята свещена кръв нашия Господ Иисус Христос, Освободитела на човешкия род“, (8 пр. на Трети вселенски събор), което да не дава Бог да се случи!

- Владико Даниил, в писмата, разпратени до поместните православни църкви, патриарх Вартоломей заявява, че има изключителното право да се намесва във вътрешните дела на всяка Църква. Освен това, той отдавна съслужава с католиците, поддържа икуменизма и етнофилетизма, разреши второбрачие на духовенството. А сега патриарх Вартоломей призна анатемосаните разколници за „православни“ и съслужи с тях, а гражданите (не са членове на Църквата) Сергей Думенко и Николай Малетич – за „митрополити“. Какво мислите за това? Има ли предпоставки за това останалите поместни православни църкви да прекратят поменаването на патриарх Вартоломей и съборно да осъдят неговите убеждения и действия?

- Преди всичко, както  вече споменах, мисля, че е изключително важно, поместните православни църкви в този момент да кажат истината за неканоничността на действията на Константинополския патриарх в Украйна. Това, вярвам, би спомогнало много за опазване на единството на Православната църква. 

Вярвам, че това би спомогнало и за въстановяване на евхаристийното общение между Московската и Константинополската патриаршии. Това е много важно. Не искам да мисля за последиците от друго развитие на нещата.

- Руските християни днес недоумяват защо поместните църкви до момента не са се изказвали открито относно действията на Фенер. Можем ли да очакваме в близко бъдеще решение на Светия Синод на Българската Църква по украинския въпрос, предвид това, че седем митрополити вече се обявиха в защита на каноничната Украинска Православна Църква-Московска Патриаршия?

- Някои поместни църкви през изминалите месеци нееднократно изразяваха своята позиция на несъгласие с действията на Константинополската патриаршия. Позицията на БПЦ – БП до този момент винаги е била в подкрепа на каноничността. Преди последните драстични събития, които започнаха през април миналата година, Св. Синод е изпращал писма, с които е засвидетелствал, че признава за единствено канонична църква в Упрайна УПЦ – МП с предстоятел Негово Блаженство Киевския митрополит Онуфрий. Изпращани се и писма до президента Петро Порошенко, в които Св. Синод е изразявал своето безпокойство от намесата на държавната власт в делата на църквата в Украйна. Личното ми мнение е, че Светия Синод няма моралното право да изменя тази своя принципна позиция. Да се молим Бог да помогне тази позиция да се отстои! 

-Ваше Високопреосвещенство, дълго време сте бил викарен епископ в Българската задгранична епархия на САЩ, Канада и Австралия. Имало ли е някакви конфликти в отношенията на Константинопол с българската диаспора?

Не, конфликти с Гръцката архиепископия, КП не сме имали - нито между архиерейте, нито между клира, енориите и вярващия народ. Българската задокеанска епархия от дълги години се ръководи от Негово Високопреосвещенство на САЩ, Канада и Австралия митрополит Йосиф, който има голям принос за благоустройването на църковния живот в епархията и за поддържането на традиционно добрите взаимоотношения с епархиите на православните църкви в тези страни. 

Мога да кажа дори, че при сериозните несъгласия, които, като представители на БПЦ – БП в епископското събрание на САЩ сме имали най-вече с представителите на Константинополската патриаршия, по повод опитите да се приеме проект от Събранието за привеждане на Православната църква в САЩ под една администрация, (която във всички разработвани проекти се предвиждаше да бъде подчинена на Константинопол), взаимоотношенията ни с гръцките архиереи, клир и вярващи са били винаги приятелски. Мисля, че това до голяма степен се дължи също и на личните качества на Архепископ Димитрий, който е прекрасен духовник – дълбокомъдър, кротък, благ незлобив. 

Напрежение е имало, когато като представители на нашата поместна църква, сме отстоявали канонически обосновано правото на поместните църкви за юрисдикция в територията на т.н. диаспора, но Архиепископ Димитрий не е позволявал това напрежение да се отразява на взаимоотношенията ни. Мога да кажа, че не сме чувствали дори хладина помежду си, напротив много пъти, като църква с много по-добре благоустроен църковен живот, са ни оказвали помощ там, където наша православна общност има нужда от това. Благодарни сме им. Бог да помогне тези взаимоотношения да се запазят и занапред.

- Бих искал да обърна внимание и на една друга тема. Владико, ще успеят ли българските енории зад граница да водят мисия сред местните народи, да обръщат техни представители към Православието? Има ли някои интересни примери по този въпрос?

- Има интересни примери за мисията на наши енории в САЩ на първо място сред българските общности при тези енории. Както знаем, днес в нашите православни страни има множество хора, които възприемат себе си по традиция като православни, но вярата няма особено приложение в живота им. Традицията обаче ги свързва с православния храм, с православния свещеник. 

Има доста случаи с наши сънародници в чужбина, които са имали вяра, но православната духовност не им е била позната, когато водени от нуждата от молитва при различни житейски случаи са идвали в храма и съприкосновението с молитвата, с богослужението така е подействало у тях, че те са преоткривали вярата и тя реално е променяла живота им. Те са виждали, че богослужението не е само един церемониал, както мнозина извън църквата мислят, а напротив, чрез молитвата, особено молитвата на църквата, Бог общува с нас, стига разбира се да сме искрени и внимателни в това общуване. 

За тези хора подобен духовен опит, при който Божията благодат по свой начин засвидетелства за своето действие у тях е изненада. Те не са и предполагали, че общуването с Бога може да бъде толкова конкретно и лично. По този начин, чрез Църквата за тях се разкрива цял един духовен свят, който те не са и предполагали, че съществува. 

Свидетел съм как такова духовно преживяване е променило живота на доста хора, цели семейства. За тях идването на богослужение в неделния ден става радостно събитие, което те очакват през цялата седмица. Те започват да осмислят живота си като част от църковната общност – братските взаимоотношения, вниманието и грижата за човека до теб, и въобще искренното общуване между хората се възприема вече не просто като добри нрави, не просто като нещо което създава добър обществен порядък, а се осъзнава като духовното богатство, с което душите им реално се обогатяват вследствие на проявата на братска любов към околните. Те виждат колко реални са думите на Господ Иисус Христос: „Там където са събрани двама или трима в Мое име, там Съм и Аз посред тях“.  

Тези хора започват да виждат как постъпките продиктувани от егоистичните наклонности, (например от скъперничество или от нежелание да жертваме времето си или от това, че презираме слабите да откажем да помогнем на човек изпаднал в нужда, или пък навика винаги да настояваме на своето мнение и да нямаме мир докато не го наложим, или да се чустваме уязвени, да изпитваме завист, ако в наше присъствие се казват добри думи за някой друг човек), разстройва взаимоотношенията с хората около тях и  нещо което е много важно – лишава ги от радостта, която са имали преди проявата на тези страсти. 

За тях вече не е страшно да виждат своите слабости и грешки, защото осъзнават, че Бог е наблизо и е готов да помогне тези слабости и грешки да се преодолеят. Борбата със своите егоистични, греховни наклонности става за тях едно вдъхновение, защото осъзнават, че Божията благодат реално им съдейства и е силна да ги промени, да изкорени даден греховен навик. Това за тези хора е истинско вдъхновение, живота им добива една особена жизнерадостност, житейските трудности не са вече така обезкуражителни, защото те напрактика виждат, че с Божията помощ всяка трудност е преодолима и дори в това да приемем кръста, да преминем през трудностите които Бог ни възлага има голяма утеха. 

Множество подобни случай има и сред местните хора, които живеят в близост до български енории зад граница. Освен това, в презокеанската епархия на БПЦ имаме енории, в които свещениците и народа са предимно местни хора, американци. Във всяка една от тях има хора, които в продължение на забележете – една, две или повече години се подготвят за свето кръщение – т.н. оглашени.  Тези примери свидетелстват, че всички тези енории осъществяват своята мисия да свидетелстват за православната вяра и да съдействат на Божия промисъл за спасението на човеците, които желаят да се спасят. 

- Накрая бихме искали да Ви помолим да дадете духовен съвет на всички хора – нашите братя и сестри – които ще прочетат това интервю.

- Нека безропотно носим своя християнски кръст и да се молим усърдно Господ да избави Църквата Си от разделения!

- Благодарим Ви, владико!

----------------------------

Евгений Иванов e научен ръководител на Аналитичния център "Св. Василий Велики." в Москва

Източник: stbasil.center