Всъщност какво е успехът на всяка цена? Изобщо какво е всяка цена? Защото ако цената е да загубиш любимия човек, както се е случило с руснака Сергей Арсентиев и жена му - американката Франсис Дистефано, къде му е смисъла на живота?
Една от най-паметните трагедии под върха се случва през 1998 г., когато загива съпружеска двойка - руснакът Сергей Арсентиев и американката Франсис Дистефано. На 25 май двойката се качва на върха без кислород. Така Франсис става първата американка и втората в света жена в историята, извършила изкачване без кислород. При връщането двамата се изгубват. Той стига до лагера, тя - не.
На следващия ден петима узбекски алпинисти минават край Франсис към върха, тя още е жива. На връщане срещат Сергей и му казват, че са я видели. Той тръгва да я търси при силен вятър и изчезва.
На втория ден Франсис все още е жива, край нея минават още 8 души - други трима узбеки, трима шерпи и двама южноафриканци. Те също не спират, насочени към върха. Има свидетелства, че някои от минаващите все пак са предлагали на бедстващата жена кислород, който тя в началото дори отказвала, за да не провали рекорда си.Накрая британецът Йън Уудхол, бивш британски офицер и жена му Кати, намиращи се на едва 350 м от върха, решават да се отклонят, за да опитат да реанимират Франсис. Цената за това е висока -това е краят на готвената им с години експедиция, за която са взели пари от спонсори. Но те се отказват от изкачването, за да помогнат. Трудно стигат до измръзналата жена. “На тази височина - 8500 м, да се движиш, е все едно да тичаш под водата”, спомня си Уудхол.
Когато стигат го Франсис, те опитват да я облекат, за да я стоплят, но мускулите и; са атрофирали, тя е като кукла и само повтаря: “Американка съм, моля, не ме оставяйте.”
Всичките им усилия в продължение на 2 ч да облекат и да помръднат Франсис се оказват напразни. След това става опасно самите те да замръзнат и са принудени да се откажат. Когато се връща в лагера, Йън опитва да се свърже с когото може, но нито една експедиция не се решава да тръгне, още повече че времето е лошо. През 1999 г. Йън и Кати правят нова експедиция и се качват на Еверест, а на връщане виждат трупа на Франсис, лежащ така, както са го оставили. Тази гледка мъчи Йън в продължение на 8 г. Накрая през 2007 г. той се връща заедно с един шерпа, за да я погребе, увива тялото и; с американското знаме, слага в него писмо от сина и; и успява да го избута в ров встрани от маршрута, далеч от очите на другите алпинисти. През 1999 г. е открито и тялото на съпруга Сергей.
В историята на Сергей и Франсиз има всичко. Има човешко превъзмогване има успех има загуба има осмисляне на загубата има стремеж за поправяне на грешката има съдбовна непоправимост на грешката има покаяние има смирение. Важни са и реакциите на останалите алпинисти - всеки проявява същността си. И ако част от тях ни изглеждат като обсебени от страстта си за успеха - направо демонизирани хора, други се издигат от бездната на греха към обожението си. Защото саможертвената любов е най-висшата в православната представа за пирамидата на любовта. Тя е, която прави човека богоподобен. Уподобява човека на Христа.

Eлиана


Послепис:
за бездната на гордостта
  Пътуването към Еверест е пътуване над бездните. Пътуването към Бога е също пътуване над бездни, несравнимо по страшни от всичко в тварния свят. Смелите предприемат тези пътувания. В първият случай като пътуване към себе си, към себеопознаването си, във втория - като пътуване към Бога и Богопознанието. Съвременната европейска цивилизация поставя в смислообразуващия център на живота - Човека. Православният възглед поставя в центъра - Бога. Има разлика. Предприемайки това най-опасно пътуване към себе си - покоряването на Еверест, дали човекът опознава себе си или опознава беса, който го е обсебил? Защото стремежът към успеха на всяка цена е вид идолопоклонство, кумирът е Успелият Човек. И тук е мястото на най-голямата бездна - бездната на ГОРДОСТТА, бездната погълнала лукавия... Защото какъв е смисълът да имаш целият свят ако погубиш душата си? Какъв е смисълът да покориш Еверест, ако цената е да загубиш човешкото в себе си - да подминаваш умиращи хора без капка милост?
за отношението към смъртта
  И жреците в Древен Рим по време на големите гонения на християните са извършвали жертвоприношения, включително и пред Фортуна. Каква е разликата между жертвоприношение и саможертва? Защото ако всичко е възможно да се пожертва в името на успеха - в случая покоряването на върха с какво жертвоприносителят е по различен от опетнените с кръв идолопоклонници? Светиите са се жертвали и се жертват в името на Христа, вдъхновени от святата жертва на Божият син на Кръста. След възкресението смъртта е потъпкана, победена. Не напразно ние християните пеем - Де ти е смърте жилото? Любовта, състраданието, милостта - това е, което осмисля живота на човека и го издига над физиологичното съществуване... А обстоятелствата горе на върха са част от матрицата (макар и силно драматична). Но в драматична ситуация човек може да попадне и не по собствено желание - например при пожар или природно бедствие. Изборът е важен. Елиана
https://www.24chasa.bg/Article/5211754

http://planina.e-psylon.net/viewtopic.php?p=105953&sid=7108d10ec0af00a4893e704f451eb8dd

http://offnews.bg/news/Nashite-avtori_2490/Everest-varhat-na-egoizma_623278.html
  

Колко трудно е изкачването на Еверест:
http://vbox7.com/play:6684edca9e

Мечтата Еверест

http://bnt.bg/filmi-i-serialii/dokumentalni/mechtata-everest

 

Знаели са къде отиват.
Поели са риска!!

А егоизмът е свидетелство за греха на греховете, за сквернотата на сквернотите – бесовската гордост.

Нашата планета е създадена от Създателя си с това предизвикателство съвсем не случайно. Природната Вавилонска кула, гробището Еверест ни показва нашето падение. Върхът ни показва дъното. „Изкачването е слизане.“ Може с тялото си да сме горе, но с душата си сме в преизподнята при гяволите. Вървят осмината към смъртта си, а по пътя им във вечните снегове замразени навеки ги пресрещат труповете на други такива като тях. И поразрових, и попаднах на статията „Гробището Еверест“ с галерия снимки, над 150 души са останали там по пътеките като пътни знаци за другите, които тепърва ще се качват да омазват върха с нечистотиите си. През 2006 край един измръзващ, треперещ и молещ за помощ англичанин преминават като през малка гара цели 42 егоисти. Те отиват нагоре или надолу, но не се спират да му помогнат, те го смятат вече за мъртъв. Но има една особеност. Докато ги моли за помощта им, той още е жив. Разликата между живота и смъртта знаете ли каква е? Голяма е. През 1996 същото нещо се случва с група алпинисти от Япония, те преминават край бедстващи индийци и не спират да им помогнат. Това там горе е ежедневие. Непогребаните трупове на стотиците човешки същества са симптомът на нашето време, най-яркият признак за днешния ни егоизъм.

Няма никакво нормално човешко приемливо и разумно обяснение за тази наша болест, не бива да я приемаме, не бива да й симпатизираме и да я наричаме с други имена, тя е само и единствено това – болест. Чума.
...
Може ли да бъде здрав човек, който вижда смъртта на друг, но съвсем равнодушно отминава, за да постигне лайнената си мечта? Може ли да бъде здраво човечество, което е оставило непогребани телата на стотици там в снега? Че това е било грях още в предхристиянски времена, това е грях и в „Антигона“, има и такива вечни и извечни закони за човека.
Телата са си там. И в момента, в който го пиша, и в момента, в който четете – те са си още там. Лежат си изцъклили очи към нищото. Докъде другаде може да стигне едно такова човечество, ако не до самоунищожението си? Но не го възприемайте еднозначно, Еверест е само ярък пример, Еверест е само една излязла на челото ни въшка, същият крив, див и неподправен егоизъм присъства всеки ден и всяка минута в битието ни.
Николай Фенерски - Еверест - върхът на егоизма