Преди да изобличи за неверието им, ап. Павел засвидетелства своята дълбока обич към тях – като към едноплеменници и сънаследници на Божиите обещания. Дълбочината на тази любов се измерва с готовността да пожертвува за тях своето спасение. Той е готов да се отлъчи от Христос, да се лиши от общение с Църквата, да се подложи на проклятие и на Божия гняв, а следователно и на вечна гибел, ако това ще бъде прието като удовлетворителна жертва от Божията правда за спасението на братята му по плът – неповярвалите иудеи. В любовта той се оказва подражател на Мойсей, който също молил Бога да го изличи от книгата на живота, за спасението на Израил (вж. Изх. 32:32) и се оприличава на Христос, подложил се на проклятие, за да избави човечеството от законната клетва (Гал. 3:13). 


Изпълнение на Божиите обещания
Според ап. Павел отхвърлянето на иудеите не трябва да се разглежда като нарушение на Божиите обещания. Ако не всички се спасяват, оттук не следва, че Бог е излъгал в обещанията, дадени на отците. Това, което Бог е казал, го е изпълнил, макар някои да не разбират това. Най-напред ап. Павел обяснява, че не всички, които произлизат по плът от Авраам са негово семе(Рим. 9:6). Неговият син Исаак се родил не по закона и по силата на природата, но по силата на обещанието (Бит. 18:10) - така че той е роден по словото Божие. Такива са и тези, които са Авраамово семе – потомци, родени в Бога от вярата. Ап. Павел напомня на иудеите, че Бог ги е призовал преди всичко поради милостта Си, а не заради някакви техните мними предимства пред другите народи. Всичко това е по волята на Призоваващия и не подобава на човек да търси сметка на Бога за Неговия избор. 

За пример ап. Павел посочва библейския разказ за Иаков и Исак, в който по-малкият брат е бил избран пред по-големия по Божия воля, не по добродетели – преди двамата да са проявили своята воля чрез дела. По подобен начин Бог отхвърлил иудеите и избрал езичниците – не заради добродетелите им (защото всички били подвластни на греха), а по Своята милост и правда. Бог е справедлив по отношение на езичниците и по отношение на иудеите – „който е за помилване, ще го помилвам, и който е за съжаляване, ще го съжаля” (Рим. 9:15; Изх. 33:19). Привеждайки толкова много примери от Свещ. Писание, ап. Павел иска да убеди слушателите си, че те не трябва да дирят сметка от Бога за Неговия избор. Божиите разпоредби и съдби са известни единствено Нему и са непостижими за човешкия разум. По-нататък апостолът привежда Божиите думи, изречени чрез прор. Осия – „ще нарека Мой народ оня, който не беше Мой народ, и възлюбена – невъзлюбената” (Ос. 2:23). Тук става дума пророчески тъкмо за това как Бог ще направи Свои езичниците, които преди са Му били чужди, така както е избрал по-напред и Израил за Свой народ. Ако е избрал едните не по техни заслуги, то какво Му пречи да избере и другите? По-нататък ап. Павел привежда думите на прор. Исаия, които разкриват истината, че не всички израилтяни ще бъдат спасени, а само достойните за спасение – „ако броят на синовете Израилеви бъде колкото морският пясък, остатъкът само ще се спаси” (Ис. 10:22-23). Остатъкът, за който се говори тук, са апостолите и християните от средата на иудеите. Те са наченка на бъдещото обръщане на Израил. Без тях целият Израил би бил мъртъв за Царството Божие.

По-нататък апостолът ясно обяснява причината, поради която езичниците ще бъдат спасени, а иудеите отхвърлени – „затова, че търсеха не от вярата, а като че от делата на закона” (Рим. 9:32). Ето защо иудеите не придобили праведност, макар и да се стремили към нея. Те търсели оправдание не във вярата, а „като че от делата на закона”, т.е. лицемерно. Вглеждайки се в закона, иудеите се препънали в Христос – т.е. в стремежа си да изпълняват закона, те не повярвали. Христос, Който е основа и опора на закона, станал Камък за препъване и съблазън, поради разположението на сърцата на неповярвалите.


Вината на неповярвалите иудеи
Следващата глава от Посланието на ап. Павел до Римляни е посветена на вината на иудеите. Преди да ги обвини, апостолът засвидетелства голямата си обич към тях и постоянната му молитва те да бъдат спасени. Отначало той говори за тяхната ревност по Бога и сякаш ги хвали –„те имат ревност по Бога, ала не по разум” (Рим. 10:2). Иудеите ревнуват за закона, като не желаят да разберат, че той е престанал и се е изчерпил. По-нататък разкрива упорството им в това да утвърдят своята праведност – праведност чрез закона, основана върху собствените им дела. Това им попречило да се покорят на Божията праведност, която е от вярата. „Завършек на закона е Христос” (Рим. 10:4) – казва ап. Павел, т.е. това, което законът не успял да извърши – оправдаването на човека, го е извършил Христос. Делата по закона не спасяват, затова, ако искаш да се спасиш е нужно – вяра от сърцето и изповядване от устата. Макар вярата да оправдава в ума, съвършеното спасение зависи от изповядването й – защото тогава вярата просиява и принася полза на мнозина. 

Укорът към иудеите е преди всичко заради това, че не са приели благовестниците, пратени от Бога – св. апостоли, защото „вярата иде от слушане, а слушането – от слово Божие” (Рим. 10:17). Иудеите непрекъснато искали чудеса, дори искали да видят възкресението. Затова ап. Павел им напомня, че вярата иде от слушане и не трябва да искаме нищо повече от това, защото е слушане не на обикновени думи, а на Божието слово. Гласът на проповедта достигнала „до краищата на вселената” и въпреки това иудеите не разбрали. Те трябвало да разберат, че се проповядва Христос, ако не чрез самата проповед, то чрез обръщането на езичниците. „Аз ще възбудя у вас ревност чрез тия, които не са народ, и ще ви раздразня чрез неразбран народ”(Второз. 32:21), казва пророчески Мойсей на иудеите. За да нямат право да кажат на Бога: езичниците Те намериха, а с нас Ти не искаше да общуваш, пророкът добавя думите от Ис. 65:2 –„весден простирах ръцете Си към народ непослушен и упорит”, т.е. Бог им казва: Аз всеки ден ви призовавах, но вие не послушахте. Оттук става ясно, че иудеите и чували, и знаели, но не искали да се покорят. В това се състои и тяхната вина – че упорито се противели на Божията воля, която ги призовава към спасение чрез вярата.


Бъдещото обръщане на Израил
В гл. 11 на Посланието до Римляни ап. Павел разкрива бъдещето на богоизбрания народ и истината, че Бог не е отхвърлил безвъзвратно Своя народ. Да, Израил е народ непослушен и вироглав, но това не означава, че Бог няма да изпълни обещанията си над него. Не само самият ап. Павел, но и голямо множество са повярвалите от средата на иудеите. Като припомня случилото се с прор. Илия и т.нар. остатък с верни на единия Бог, ап. Павел още по-твърдо уверява, че и в настоящето време се е запазил остатък. Бог отхвърля онези, които Му се противят и оставя за Себе Си достойните – „и в сегашно време, по избор на благодатта, запази се остатък” (Рим. 11:5), т.е. както по свободната воля на избиращите, така и като Божий дар. Той отново обвинява тези, които не са откликнали на Божия зов и сякаш казва – Ето, Бог не иска от вас трудове и дела, защо тогава не искате да се спасите? Тези, обаче, които са искали, са се спасили и те представляват вече Божия народ. По този начин Бог не е отхвърлил Своя народ, оказал се достоен за спасение.

„Нима се препънаха, за да паднат безвъзвратно? Съвсем не... Но чрез тяхното падане дойде спасението за езичниците, за да се възбуди в тях ревност” (Рим. 11:11). Спасението става достояние на езичниците едва когато иудеите са се препънали и не са повярвали. По реда следвало да се спасят първо иудеите, а след това езичниците. След като първите се оказали невярващи, били избрани езичниците. Ап. Павел иска да каже следното: Ако с падането си иудеите са приготвили спасението на езичниците и са им принесли полза, то колко повече ще бъде, когато се обърнат към Бога и се спасят. „Ако тяхното отхвърляне е помирение за света (с Бога – ск.м), то какво ще бъде приемането им, ако не възкресение от мъртви?”(Рим. 11:15). Ап. Павел утешава иудеите, като при това не пропуска да усмири и надменноста на езичниците, като им признава, че ги хвали само, за да предизвика ревност у събратята си и така да ги привлече към спасение. На християните от средата на езичниците той казал, че са „присадени клони”, затова не трябва да гордеят над тези, на чието място стоят. „Те поради неверие се отчеснаха, а ти чрез вяра се държиш: не мисли високо за себе си, а имай страх” (Рим. 11:20). Езичниците са избрани на мястото на иудеите не поради това, че иудеите са съгрешили, но заради вярата, която са показали. „Имай страх” - казва, защото присаждането не е дело на природата, а на вярата и „ако Бог не е пощадил природните клони, гледай да не би и тебе да не пощади” (Рим. 11:21). Всичко е дело на Божията благост, затова и „те, ако не пребъдат в неверие, ще бъдат присадени, защото Бог е мощен пак да ги присади” (Рим. 11:22), защото„колко по-лесно тия, естествените, ще бъдат присадени на своята маслина”. В края на словото си ап. Павел разкрива докрай тайната за спасението на Израил – „ожесточението у Израиля стана частично, докле да влезе цялото множество езичници, и по такъв начин целият Израил ще се спаси”, т.е. от евреите не всички повярвали, докато се спасят всички предузнати от Бога езичници, след което и целият Израил ще се спаси - след като повярва, разбира се. Бог може да ги спаси и очисти, но за това е нужно те да повярват. Помилването, с което са се удостоили езичниците, ще бъде помилване и за иудеите, защото те ще се съревновават с тях и ще повярват. Словото си ап. Павел завършва с думи на възхвала на неизследимите Божии съдби – недостижими за човешкия ум, но необятни откъм милост и блага за всички грешници. 

Използвана литература:
1. Попов, Хр. Изяснителен преглед на апостолските послания и Апокалипсиса, София, фототипно изд., София, 1990.
2. Блаж. Теофилакт, Архиеп. Български, Тълкувание на посланията на св. ап. Павел, Св. Гора, 2003