Автор : Йеромонах Атанасий Симонопетритски

първа част

Друго нещо, за което трябва да внимаваме – след като намерим духовник, трябва да му имаме пълно доверие. Цялото това състояние, което констатираме в нас, нашите душевни немощи – трябва да ги положим пред него с пълно доверие и нищо да не скрием.

Знаете, че понякога една малка прашинка може да влезе в компютъра, в някое кабелче и да причини голяма вреда – така е и в живота и още повече в духовния живот. Трябва да внимаваме в подробностите. Да се изповядваме искрено на духовника, както ходим при лекаря и му казваме едно-друго и му откриваме нашите най-съкровени тайни. Ако не му кажем за страстите, които ни измъчват, как той ще направи диагноза и след това да ни помогне и да ни каже: „внимавай с тази страст, направи това, направи онова!” Той няма да може да ни помогне.

Ние не правим това, което трябва да правим – докато сме в  постоянно движение, оставаме неподвижни. Затова тези неща са много съществени – пълно доверие на духовника, защото не отиваме в канцеларията на духовника, нито някой е достоен да ни даде опрощение на греховете. Когато идвате при мене, при друг старец, под епитрахила, отиваш при Самия Христос. Ние просто сме органите, които Христос с цялото Си човеколюбие използва, за да можем всички да наследим нашето спасение.

Не гледайте малките недостатъци, които евентуално може да има духовният човек, а гледайте божествения елемент, който носи духовникът наставник, старецът, на който с доверие ще възложите себе си. Колкото повече искреност и любов показвате към духовника, толкова повече и той ще ви се отдаде и Светият Дух ще го просветли, и както знаем от духовния закон, ще настъпи духовно единство. Ако живеете така, много пъти ще виждате да отивате да спите и в ушите ви ще отеква някое слово от духовника. Не прави това! Не прави онова! Живейте както ви казвам, и ако нямате такъв опит, да ми изпратите писмо на Света Гора и да ме заплюете отдалеч! Опитайте да видите! Колко велико нещо е единството на душите! Ще чувствате кога духовникът се моли за вас, кога неговите молитви ви покриват, велико нещо, велико тайнство е това духовно бащинство и синовство. Ако нямаме пълно доверие на духовника, нашите вътрешни конфликти ще ни парализират духовно и нищо няма да можем да направим. Постоянно ще се намираме в неумолима и безплодна борба.

Друго нещо, което трябва да правим и да го търсим от нашия духовник, е да ни даде правило съобразно нашата мяра. Хората не се изповядват често. Много пъти идвате и казвате: „отче, убий ме! толкова съм грешен, дай ми много тежко правило”! Бре, брате, не знам какво правило да ти дам, единственото, което  знам, че преди да дойда в изповедалнята, не се помолих, не постих вечерта, не бдях, не правих поклони Бог да просветли и мене, окаяния, и мислиш, че така с мои сили идвам да служа за спасението на душата ти? Ако правех това, щях да бъда убиец, духовен убиец и бих бил недостоен за доверието, което Бог ми показа, и благодатта, че ми даде епитрахила.  И тъй, не знам какво правило ще ти дам, но, внимавайте, много пъти – и това е психологическо изкушение – мислим себе си за по-способни, отколкото духовникът ни казва.

Например  той ти казва да правиш 12 поклона: „ама, отче, 12 поклона? Да направя 500!”  Направи, бре, благословени човече, 12 поклона! И ако успееш всеки ден да правиш 12, аз сам ще ти кажа, по-скоро самият Свети Дух ще ти открие – направи 33, направи 100! Но винаги с благословение на стареца, а не сами. Защото понякога ощетяваме себе си – имаме определен духовен комплекс и искаме някак да се покажем, правим свръхмерен подвиг, но така може да увредим нашето здраве и хайде след това търчи да вършиш подвизи! Край, опропастил си се като личност, като майка, като съпруг, като социален фактор. Нужно е изключително голямо внимание – трябва да намерим нашата мярка. Колко можем да бягаме? 100 метра? Да бягаме 100 метра. Можем 1000 метра, нека станем атлети на 1000 метра. Можем да бягаме маратон? Да бягаме маратон. Но трябва да намерим нашата мяра, за да не онеправдаем себе си. Трябва да уточним това с духовника и това, за което се разберем, да  не го променяме - не да кажем, че ще правим (уж) 400 поклона и после да кажем: „а-а, тази вечер не мога, уморен съм!” Тогава защо си поискал да правиш по 400 поклона? И не остави духовникът да ти помогне.

Какво бих ви посъветвал да правите всеки ден, за да срещнете Бога.

Например пазенето на постите, които нашата Църква постановява. Колко пъти само лекарят да ни каже: „внимавай! Не яж яйце, защото ще се покачи холестерола ти”!И казваме: „А-а-а, лекарят ми го каза!” И след това сам Ангел Господен да слезе и да ни каже – изяж, бре, християнино, едно яйце, днес е Великден!  Яж яйце! Не, не! Лекарят ми каза, забранено е, ще се покачи холестерола! Вслушвам се в лекаря, а в духовния лекар не се вслушвам, както и в Бога, Който е установил поста за нас и го смятаме за нещо ей-така, но то е много велико нещо. Първата заповед, която Бог дал на човечеството, винаги помнете това, е заповедта за поста, дадена на първосъздадените хора в рая. Той какво им казал? Не яжте от дървото на знанието на доброто и злото! Какво е това? Не е ли пост?

След това, четете св. Писание. За нас, православните, които имаме истинната вяра, е нещастие, че не четем много св. Писание. Жалко е. Как ще станем благоразумни и ще приемем словото на Христос и Самия  Христос, ако не знаме какво ни е казал? Виждате свидетелите на Йехова, виждате петдесетниците, аз много пъти ги гледам и се окайвам. Те са в заблуда, но и изучават св. Писание. Ще ми кажете, изучават го папагалски, е, и ти го научи папагалски, брате, православни християнино, да видиш колко хубаво ще е!

Наред със св. Писание трябва да четем и текстове на св. отци. Защото те са продължение на св. Писание, и същият Дух, Който е просветлил св. апостоли и те написали библейските текстове, е просветлил и отците на Църквата, за да ги изтълкуват. Много пъти трябва да четем светоотеческите текстове и така можем да запълним евентуалната липса от четенето на св. Писание, защото те представляват дълбок анализ -в Светия Дух –  на евангелските послания. Затова продължение на св. Писание са светците, житията на светците – те са живи евангелия. Виждате ли един светец? И само да го гледаш, да проследяваш живота му и да четеш за живота му, се разтърсваш. Виждаш го да пости и си казваш: „нека и аз да постя!”, виждаш го да се подвизава в съня и ти казваш: „и аз ще стоя буден”, виждаш го да претърпява мъчения, и казваш: „и аз ще понеса моя кръст”, виждаш го да е милостив, и казваш: „и аз ще дам от моя недоимък заради Божията любов”. Това, което Евангелието ни казва, светците са го приложили на дело. И когато четем житията на светците, именно това правим- виждаме едно живо Евангелие. Затова, ако можете, всеки ден четете Синаксара, житията на светците. Аз бих ви казал: не правете нищо друго – нито молитва, нито бдение, нито молитви с броеница, нито св. Писание, а прочетете житието на един светец и ще видите как през целия ден сърцето ви ще бъде меко и мислите ви ще бъдат прилепени в Бога, в Божията любов, ще видите как ще се отвори целият ви духовен хоризонт, но и всекидневните проблеми ще отстъпят пред устремеността, която ще придобива вашата душа, и пред силата, която ще получите от четенето на житията на светците.

Участие в св. Тайнства – не мога да го кажа, това е самопонятно. Ако искаме да водим духовен живот, трябва да участваме в св. Тайнства с благословението на духовника – как ще се причастим, как ще правим Маслосвет, Водосвет, всички тези неща. Трябва да имаме благословението и мнението на духовника, защото, ако ги правим сами, вместо спасителни лекарства, те може да станат отровни, смъртоносни отрови.

Друго нещо – да помним смъртта – нашата епоха е най-трудната епоха по отношение на смъртта. Изливаме вън, ходим безгрижни, някой осъмнал, заспива в автомобила и ни прави на пихтия. Смъртта е дошла. Прекъсва се някакъв ел. кабел, пада върху нас, токът ни удря; наркоман на пътя вади нож и те наранява. Виждате  всекидневно толкова много неща, които по-рано не са съществували. Постоянно сме в опасност от смъртта, но въпреки това не помним смъртта; трябва да помним смъртта, но не такова помнене на смъртта, което ще ни прикове и ще наскърби нашето сърце, това не е помнене на смъртта, а дяволско помнене на смъртта. Трябва да помним  смъртта, както Христос ни поучава, да мислим, че сме земни, преходни, че сега, в този час, Христос може да ме повика във вечното съдилище и как ще се явя? Когато имаме това нещо, в нас става онова, което е казвал пророк Давид: „Винаги виждах  Господа  пред мене си, за  да не се поклатя”.  Тоест винаги имам Божието присъствие пред себе си и не съгрешавам. Това е велико предпазване в духовния ни живот, т.е. да помниш смъртта, а не това да ни потиска душевно – християнинът не се страхува от смъртта, а я вижда в нейното реално измерение, защото след Христовото Възкресението не се страхуваме от нея. Към това трябва да се стремим – да не се боим от смъртта, а както казва св. Антоний, да обичаме смъртта.

Нека кажем за непрестанната молитва – ако кабелът не е в контакта, телевизорът няма да работи. Не е възможно. Така е и с нашата духовна телевизия, духовният ни живот не може да напредне, ако не е включен в контакта на Божията благодат, на нашия Господ, на небето и този кабел е молитвата. Без нея нищо не става.

Бих споменал и други малки неща, например отстъпката, която може да правим в семейството, в нашите всекидневни взаимоотношения – вместо да тропаме с нозе и да казваме: „Не! Аз съм прав!” , – трябва  винаги да отдаваме право на другия. Когато се смиряваме пред нашия брат, съпруга, дете, тогава Божията благодат, благодатта на смирението, на отстъпката, която правим, ще дойде върху нас. Сещам се за едни старец в манастира Констамониту – Аглаиос – веднъж му носех дърва за печката, той е стар, на 86 години е, дойде при мене и ми каза:

- Папа-Атанасие, да ти кажа нещо!

- Кажи ми!

- Защо Моисей приел толкова голяма благодат от Бога?

Казах му:

- Защото трябвало да изведе израилския народ от Египет в Израил!

- Не – а защото се смирил пред Бога. Сещаш ли се, когато Господ Бог го призвал да стане  водач на израилтяните от Египет в Ханаанската земя, той какво Му казал? – Господи, не аз, защото съм заекващ  – казал той- брат ми Аарон да избереш като водач на това излизане, защото той има дарбата да говори. Не, Моят Дух върху теб ще почива!

Защото показал смирение, – ми каза старецът. Внимавайте, когато признаваме другия за стоящ по-горе от нас, това превъзходство идва върху нас. На себе си отдаваме чест и себе си правим стоящи по-горе. Винаги имайте предвид това. И не мислете, че с претенцията за правата постигаме нещо. Можем да  бъдем оправдани, да се успокоим психологически, но губим духовно – по-добре да бъде волята на съпругата, на детето – разбира се, когато това не противоречи на  Божията воля. Внимавайте тук, да не вземем и да заравним всичко. Когато това не върви срещу Божията воля и се касае за дребни неща- например съпругата казва: чашата е тук!, а съпругът я взема и я слага на друго място. Не там, ще я сложиш, където аз я сложих!  Във вазата няма бели карамфили, а има червени, да не ми вземеш бели! Е, добре, и какво стана? Ако не сложиш червени карамфили или чашата остане там, светът ще загине? Струва ли си тези нищожни неща да развалят нашите взаимоотношения, които имат връзка с нашия духовен живот? Ако нараним нашия ближен, ще можем да се молим с мир? Да четем духовни книги? Да напреднем духовно? В нас да действа Светият Дух? Не е възможно.

превод от гръцки

следва