Православното учение има за своя основа Свещеното Писание и Свещеното Предание, като две неделими части на Божественото Откровение. Според учението на Православната църква и двете имат еднакъв авторитет, без да се дава предимство на коя да е от тях. Нека разгледаме как стои този въпрос при римокатолицизма и протестантизма.

На пръв поглед римокатолицизмът застъпва православното виждане по въпроса за авторитета на Свещ. Писание и Свещ. Предание. И все пак има една съществена разлика във възприемането на библейските книги. Православната църква разделя свещените книги от библейския канон на канонически и неканонически, като влага в тези понятия конкретен смисъл. Разликата между тях е следната: каноническите книги са боговдъхновени, т.е. написани под прякото вдъхновение на Св. Дух и като такива са източник на божествените догмати (истините на вярата и нравствеността); неканоническите книги нямат тази боговдъхновеност, но са включени в библейския канон като благочестиво и душеполезно четиво за вярващите. За разлика от каноническите книги, те не могат да бъдат източник на божествените догмати, т.е. написаното в тях не може да се счита норма или образец за вярата и нравствеността.

В библейският канон са включени общо 77 книги. От тях старозаветни са 50 на брой (от тях канонически - 39 и неканонически – 11), а новозаветни – 27. В канона на Новия Завет няма неканонически книги, т.е. всички книги са канонически. 

Ето списъкът на неканоническите книги, според реда им в библейския сборник: Втора книга на Ездра; Книга на Товита; Книга Иудит, Книга Премъдрост Соломонова; Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов; Послание на Иеремия; Книга на пророк Варуха; Първа книга Макавейска; Втора книга Макавейска; Трета книга Макавейска; Трета книга на Ездра.

Принципно римокатолиците не правят разлика между канонически и неканонически книги в Стария Завет, а смятат за еднакво боговдъхновени и едните и другите. Това разбиране на Западната църква по отношение на библейските книги било санкционирано като официално учение на Тридентския събор (1545-1563). На него било постановено следното: „Който не признава която и да било от тези книги за каноническа, т.е. боговдъхновена, него светият събор предава на анатема” (Из „Пространен римокатолически катехизис” на Статевич). По-късно римокатолиците започнали да правят известна разлика между книгите на Стария Завет. Приеманите от православните за канонически книги те започнали да наричат – протоканонически, а неканоническите – девтероканонически. Въпреки различните наименования всички старозаветни библейски книги се възприемат от Западната църква за боговдъхновени, т.е. за канонически.

Отношението на римокатолицизма към Свещеното Предание в много случаи е като към по-висш и по-изобилен източник на вярата от Свещеното Писание. Това мнение било изразено на споменатия вече Тридентски събор. Поради това, че Свещеното Предание е водещо по възникване, Западната църква счита, че християнството може да съществува без Писанието, но не и без Преданието. Затова в своята практика тя показала не веднъж явни предпочитания към Преданието, за сметка на Свещеното Писание.

В резултат на тази позиция възникнали повечето нейни нововъведения – учението за Филиокве, за непорочното зачатие на св. Дева Мария, за главенството и непогрешимост на папата и др. Към божественото и апостолско Предание Римокатолическата църква прибавила и свое, църковно предание, което включвало всички „непогрешими” истини, на които тя придала значението на догмати. В това число били включени всички папски определения – були, енциклики, декретите на римските конгрегации и определенията на поместните римски събори.

Може да се каже, че злоупотребата на Западната църква със Преданието е една от главните причини за възникване на Реформацията (ХVІ в.). Учението на протестантизма за Свещеното Писание като единствен източник и единствено правило на вярата възникнало като протест против злоупотребата с Преданието в Римокатолическата църква. Този възглед намираме формулиран в една от най-авторитетните протестантски символически книги - т. нар. „Формула на съгласието” (1577): „Вярваме, учим и изповядваме, че единствено правило и норма, според които трябва да съдим и оценяваме всички догмати и всички учители, са само пророческите и апостолските писания, както на Ветхия, така и на Новия Завет, както е писано: ”Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми”(Пс.118:105). И божественият Павел говори: „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде” (Гал. 1:8). Останалите писания, ще бъдат ли те отечески или най-нови, под каквото име и да биха се явили, по никой начин не трябва да бъдат приравнявани със Свещеното Писание. Трябва да ги приемаме като свидетели, които посочват в кои страни на света след времето на апостолите се е запазило неповредено учението на пророците и апостолите”. От тази формулировка става ясно, че за протестантите Свещеното Предание има само помощно историческо значение при обясняването на Свещеното Писание, показвайки как в определено време Църквата е разбирала истините на Свещеното Писание.

Докато Православната църква учи, че не всеки е в състояние да чете и правилно да тълкува Писанието, протестантството заявява, че всеки вярващ може да чете и тълкува свещените книги, без да се подчинява на някакво странично и външно ръководство. Единственото ръководно начало при изясняване на Свещеното Писание е самото Свещено Писание. На човека е нужно само божествено съдействие – озарение от Светия Дух, тъй като човешките сили, отслабени от грехопадението, сами по себе си не са достътъчни за обясняване на словото Божие. В протестантските катехизиси се препоръчва да се отправят молитви към Бога преди да се тълкуват неясните места от Свещеното Писание. По този начин се дава на всеки правото да тълкува Свещеното Писание и да заменя Преданието, което допуска субективно и произволно тълкувание на свещените текстове. Отричайки авторитета на Свещеното Писание, протестантизмът го заменя със свое предание – символическите книги, целта на които била да съхрани протестантското учение от стихията на личните мнения. В крайна сметка отхвърлянето на Преданието довело протестантите до пълно отчуждаване на от единното съзнание на Църквата. 

В ”Посланието на патриарсите на източно-вселенската Църква за православната вяра”, в отговор запитванията на някои протестантстващи епископи и архиепископи от Великобритания, било изразено православното становище относно четенето и тълкуването на Свещеното Писание. Там се казва следното: „Всичкото Писание е боговдъхновено... обаче, да го четат не всички са способни, а само онези, които знаят как трябва да се изследва Писанието, как да се изучава и правилно разбира то... Не всекиму се позволява без ръководство да чете някои части на Писанието, особено на старозаветното. Безразборно да се позволява на неопитни да четат Свещеното Предание ще рече същото, както и на младенци да се даде да употребяват твърда храна... Не е възможно всички да постигнат туй, което Дух Свети открива само на съвършените в мъдрост и светост”.

В заключение ще цитираме думите на свещеник Йоан Уайтфорд (бивш младши пастор от Назорейската църква в САЩ, който се обръща към православната вяра), относно Свещеното Писание и Предание, които се явяват заключителни в книгата му „Sola Scripta” („Единствено Писанието”): „Свещеното Писание в действителност се явява връх на Преданието на Църквата, но величието на висините, до които се издига Писанието, се дължи на огромната планина, върху която тези висини почиват. Извадени от своя контекст – Свещеното Предание – твърдата скала на Писанието става просто топка глина, която всеки желаещ може да замеси в каквато си иска форма. Не е за прослава на Свещеното Писание злоупотребата с него и изкривяването му, дори ако това се върши в името на въздигане неговия авторитет”.



Използвана литература:
1. Дюлгеров, Д., Цоневски, Ил. „Учебник по мисионерство”, фототип. изд, София, 1992.
2. Православен катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра, Синодално издателство, София, 1991.
3. Свещ. Йоан Уайтфорд, „Sola Scripta” („Единствено Писанието”), София, 2004.