Цената на победата може да струва един живот   Александър Симов Драмата с младата художествена гимнастичка Цветелина Стоянова хвърли България в шок. Но пък докара медиите до оргазъм. Съжалявам за тежките думи, но именно в миговете на някаква такава върховна трагедия се разбира как България се пържи в своя собствен адски казан, подгряван от интриги, спекулации, злост и болезнено човъркане на отворените рани.

Самоубийственият полет на младата грация от терасата на шестия етаж в столичния квартал "Надежда" постави няколко огромни казуса пред българското общество, с които то от години се бори.
Първият, разбира се, е за цената на победата. Ние всички от години знаем, че художествената гимнастика е безмилостен спорт. Титлите там се плащат с много пот, напрежение, отказ от личен живот и себеотдаване, достойно за монасите от Шао Лин. Всяка една от тези млади девойки е извършила чудовищен подвиг с присъствието в този спорт, защото е много трудно на крехка възраст да се откажеш от повечето от удоволствията на младостта и да се посветиш на амбицията, на желанието за победи.

Може и самата равносметка, в комбинация с натиск да се откаже отвън, да е един от мотивите на Цвети да се хвърли от собствената си тераса. Когато си отдал един живот на кауза, е много трудно да преживееш факта, че няма да участваш в едно първенство, за което си хвърлил толкова много усилия. Разбира се, това е само хипотеза, но тук през личната трагедия на една девойка разбираме през каква своя голгота минава един млад спортист. И веднага се появиха въпроси дали цената си струва, дали един опит за самоубийство всъщност не ни отваря очите за истината. Опасявам се, че тези въпроси нямат лесни отговори, ако имат отговори изобщо. Младостта обича да се цели нависоко и да приема нещата драматично, но един скок от балкон идва да ни покаже, че възприемаме спорта опростенчески. В очите на публиката съществуват само победителите. Останалите обаче, тези, които историята записва като втори, трети или отпаднали, всъщност хвърлят не по-малко от себе си в подготовката, жертват не по-малко от победителя. Само че те остават бележка под линия. Влизат директно в статистиката, която само крайно запалените фенове четат. И заради това подобни инциденти са върховна трагедия - те показват, че цената на победата понякога може да бъде платена с най-свидното, което всеки от нас има - живота си.

В своя великолепен разказ "Самотният бегач на дълго разстояние" английският писател Алън Силитоу също разглеждаше проблема за победителя, само че той бе вдигнал нивото още по-високо. Главният герой на разказа насред състезание разбираше всъщност, че понякога голямата победа е да не победиш, а да останеш втори. В един свят, който цени само победителите, да избереш да не победиш, е вид бунт и следователно - много ценно поведение. Не знам дали Цвети е трябвало да прочете поне веднъж през живота си този разказ, но щеше да бъде много добре треньорката Илиана Раева и нейните останали състезателки да бяха запознати с него.

Защото моралният проблем в казуса възникна и от действията на треньорката, на първо място. Лично аз бях леко потресен да видя, че Раева изказва съжаленията си за Цвети на фона на своя снимка във „Фейсбук”. В същия текст тя дори благодари на спортния министър Красен Кралев за "неговата намеса и съпричастност". Едва ли трагедията на една девойка е повод за наколенки на властта. Това е толкова гнусно, миризливо и лепкаво, че за пореден път ни доказва в какво черво адово битуваме. Всъщност присъствието на името на Кралев в този пост беше така очебийно, че приличаше на гноен цирей. И подобна рефлексия създава усещането за нещо предварително заучено, за нещо, което се прави просто да се отбие номерът. Защото животът идва и си отива, но тоя отгоре, дето спуска парата, е вечен. Той трябва да бъде почетен, каквото и да става в казана с огъня в пъкъла.

Разпалените думи, безкрайното повтаряне на едни и същи молитви за здраве обаче не могат да скрият подозрителното поведение у ръководството. По никакъв начин не бих желал да спекулирам, че, видите ли, шефката на федерацията Раева е причина за действията на гимнастичката, но очевидно спрямо нея е имало някакъв тип натиск, тип провокация. А останалото е свършила чисто човешката природа - и сила, и слабост, когато ти отнемат всичко, за което си живял и си се борил.

Определено вече лъсна как в нашия щаб са знаели за проблема на това момиче, но никой не си е мръднал пръста да направи нещо. Тук има едно огромно разминаване. Значи, от много малки тези деца са подлагани на чутовни ограничения – лагери и режими, характерни само за професионалния спорт. От тях се изисква професионално отношение към тренировъчния процес, желязна дисциплина, върхови постижения на състезания. А когато от другата страна трябва да се покаже професионализъм и да се проследи един случай с психически проблем, ситуацията се свежда до писане на есемеси и пожелания за бързо оправяне. Тая работа обаче така не става и вероятно тук имаме провинение и по член от НК. Не на последно място нека не забравяме, че това са все пак деца (не говоря конкретно за възрастта на Цвети), а не машини.

Така че без да влизаме в догадки, определено е имало проблем, който е неглижиран - не е бил решен по никакъв начин. В художествената гимнастика треньорката е по-значима фигура дори от майката, а в случая Раева едва ли е постъпила като майка. Всички изписани след това безредно думи, всички постове в социалните мрежи и размахани есемеси всъщност са опит за защитна стратегия, нещо като вдигане на щит, защото е очевидно, че проблем е имало отдавна, той е бил пренебрегван до мига, в който един полет от тераса го направи напълно незаобиколим и очевиден.

Ясно е, че самата Илиана Раева също е жертва донякъде на медийното хищничество, но тя няма как да избяга от отговорите с безцелна логорея и патетични снимки във „Фейсбук” или изяви по телевизията.
Защото веднага след това се появи и казусът, достоен за Силитоу - струваше ли си продължаването на участието на българския ансамбъл на Европейското в Израел. Цялата патетика, че това е направено в името на Цвети, че тя би се гордяла с постиженията на своите съотборнички, ми се струва нелепа и допълнително депресираща. Едно момиче, което се бори за живота си, не бива да става изкупителна жертва на една спортна страст, и то по този груб и пропаганден начин. Ако аз бях на мястото на младата девойка, едва ли щеше да ми пука дали съотборниците ми побеждават или не. Нямаше да давам пет пари за това, че те са написали молитвите си пред Стената на плача и след това са се помолили за мое здраве. Единственото доказателство за истинска и реална връзка щеше да бъде присъствието на треньорката и съотборничките й край нейното болнично легло. И не че могат да помогнат в процеса на лечение, а защото така трябва. Защото това е изключително важен знак, който не бива да бъде пренебрегван. Всичко останало е банална суета и прах по вятъра.

Тук трябва да кажем и няколко думи за ролята на медиите, защото без тях тази драма може би щеше да е няколко децибела по-тиха и нямаше да отекне така драматично и разтърсващо в общественото пространство. Ролята на медиите не е да бъдат лешояди, които да кръжат край труповете с радостно очакване за бъдещи пирове от сензации. Когато е станало нещо такова, идеята не е да опустошиш емоционално роднините със стотици версии на събитието, а съвсем принципно да предадеш какво е станало и как може да се помогне. Вместо това видяхме всякакви паразитни версии, част от тях съвсем очевидно неверни, и това допълнително задълбочава проблемите.

Пред очите на цялото общество едно младо момиче нададе вик за помощ. Дано да остане жива, за да видим дали може да се помогне. Но след такава трагедия е ясно поне едно - най-сложните въпроси нямат никакви отговори. Ние до утре можем да се караме за еврофондовете, но истинските морални дилеми възникват именно когато въпросът опира до смъртта. До опита за смърт на една млада девойка, която дано успее да ни обясни какво я е подтикнало към тази фатална крачка. А е важно да имаме този отговор, защото всичко това се случва в малка и бедна България, където именно спортът отдавна се е превърнал в спасителната сламка за хиляди деца и юноши. Иначе какво да правят тук – не могат да точат еврофондове, няма производство, в което да работят, изкуството е сведено до стриптийз и проституция, а медиите - в пътуващ обоз на олигарсите и техните мутреси. Остава алтернативата бягство в чужбина и миене на чинни в някоя хранителна верига. Всъщност пред тези дилеми са стояли хиляди българи, които всяка година избират да сложат край на живота си. Ситуацията у нас е отчайваща, страната ни вече е лидер в целия евросъюз по суицидни самоубийства. В контекста на всичко това не е изненада защо млада спортистка, която трябва да е с желязна психика, е лабилна като есенно листо. Иначе при тази ненормална ситуация повод все ще се намери – вадене от отбора за сметка на някой друг връзкар, лошо отношение или дума, казана накриво.
Бабата на Цвети: Тя е свръхчувствителна
 

„Цвети е свръхчувствително дете. Брат й не е такъв. Майка й беше такава. Тя се изплаши да не направи грешка, да не страда ансамбълът заради нея”, разказа бабата на златното ни момиче Цветана пред Нова ТВ. 

Жената проговори за пръв път миналата седмица, когато сподели, че когато видяла внучка си паднала на тревата, тя й казала само:"Бабо, аз паднах от балкона". Бабата иска да спрат всички лъжи по адрес на 21-годишната гимнастичка, любимка на публиката. 

Бабата се връщала от пазара, когато заварила внучка си паднала. Преди това тя я питала дали й е купила ягоди. 

 

„Видях нещо бяло долу. Предния ден бях прала нейни дрехи и реших, че ще отида да видя дали нещо нейно не е паднало. Аз отидох за нейната дреха. Видях я да лежи. Каза ми: „Бабо, аз паднах от балкона”, спомни си баба Цеца.  

Момичето искало баба й да й обуе маратонката, но после казала, че я боли. 

Тя сподели, че Цвети Стоянова се страхувала да не направи грешка и да не страда ансамбъла заради нея.    

„Мечтата ѝ беше мечтата на мама да сбъдне. „Бабо, продължавам, само и само мечтата на мама да сбъдна”.

Трябваше докрай, трябваше на олимпиада да отиде. То това им е мечтата на децата, аз затова сега казвам - да не се разстройват другите момичета”, заявява бабата на Цвети Стоянова. Тя не обвинява нито ансамбъла, нито треньорите.

 

„Те са като едно семейство”, убедена е възрастната жена.

Тя всеки ден е при Цвети в болницата. „Тя усеща всичко и разбира. Понякога се опитва нещо да ми каже, но я успокоявам. Ние сме силни, ще преодолеем и това”, заявява възрастната жена. 

Миналата седмица състезателката претърпя операция на гръбнака, която е била успешна. 

Новината за Цветелина Стоянова дойде часове, след като отборът ни замина за Европейското в Израел без нея. Златното момиче е паднало от шестия етаж на апартамента, в който живеела с баба си. По-късно стана ясно, че момичето е искало да се откаже и да не тренира повече. От треньорския щаб отричат Цветелина да е била претоварена физически, нито че нещо, свързано с художествената гимнастика, може да я е тласнало към това да иска да се самоубие. Илияна Раева при пристигането на отбора в София от Израел заяви, че ако човек иска да се самоубие, нищо не може да го спре. Вчера момичетата от ансамбъла посетиха Стоянова в "Пирогов" и й занесоха медал от първенството. Там те с резервата Любомира Казанова спечелиха третото място. 

Източник: Nova.bg     Редактор: Виолета Русенова

Още по темата

• 

  АБРО в спор със СЕМ за случая с Цвети
  Преди 4 дни

• 

  Тежко остава състоянието на Цвети, според Раева вече е будна
  Преди 6 дни

• 

  Бабата на Цвети: Силни сме, ще преодолеем и това!
  Преди 5 дни
  
  

  Златните момичета убеждавали Цвети да не се отказва

  Българите във "Фейсбук": Бъди силна, Цвети! С теб сме!

  Илиана Раева: Цвети отказа да участва на Европейското

  
  Цвети в последното й интервю преди инцидента: Усещам, че с края идва ново начало

   

  Приятелят на Цвети: Тя и този път ще се пребори

Това за нечовешкият труд и изцеждане на гимнастичките се знае още от времето, когато Илияна се е състезавала. Да сте чули за друго такова себе унищожение? Не, нали? Не винете никой! Който няма психика да не се захваща. Пропускате един много важен факт. Бабата го повтаря постоянно. "Мечтата ми е, да сбъдна мечтата на мама." Понякога родителите сме виновни, ама май не понякога - а ВИНАГИ ! И като прибавим лабилната психика на майката и амбицията и, която е насадила в момичето - ЕТО КАКВО СЕ ПОЛУЧАВА НА ПРАКТИКА . И бабата не ми хареса. Журналистката и каза - да де тя сбъдна мечтата на майка си , много добра е. А какво каза бабата - Е, а Олимпиадата? Не са виновни треньори и федерации - бабата я е гледала, но също и е насаждала, че ТРЯБВА, а детето е било лабилно и не е издържало. Бабата също е трябвало да се погрижи за психическото и състояние.

Детето е останало без майка от малко. Сбъдването на мечтата на мама е било като поддържане на жива връзката с мама. То е било и за момичето и за бабата. Лесно е да се каже че родителите са виновни - но тук функцията на родителите е поета от бабата и дядото. Изживяла е трагедия и бабата - загубила е дъщеря си. За каква стабилност става дума след такъв удар? Мъка е било. Преди две години е загубила и дядото си. Ударите са я смачкали жената. Още по-голяма става отговорността на Илияна защото иска не иска е поела ролята на заместител... на незаменимото. Има едно изречение - една майка не би постъпила така, не би изоставила детето си. Всъщност свръхамбициозността е голям бич а победата на всяка цена - идолопоклонство. За съжаление хората сме слаби и лесно се заблуждаваме унесени в своите си желания и очаквания. Човек без Бога е сянка. Няма смисъл от самонаранявания повече а от смирение, покаяние, изповед и душевна промяна. Бог да ни е на помощ!