Прикачен файл: 

Прикачен файл: 

Едно от главните догматически отстъпления на Римската църква от учението на Вселенската Църква е т. нар. Филиокве – учението, че Св. Дух изхожда не само от Отца, но „и от Сина” (Filioque). Въпреки ясното учение на Божественото Откровение, че Св. Дух получава Своето вечно и ипостасно (личностно) битие само от Отца, римокатолиците учат, че Св. Дух изхожда „и от Сина”. На практика те не правят разлика между вечното Му изхождане от Отца и временното Му изпращане от Отца чрез Сина. 

Ето как се обосновава това учение в римокатолическия катехизис на Стацевич: „Ние вярваме, че Бог, като духовно, безкрайно-разумно Същество... познава Себе Си по най-съвършен начин. От това се ражда Логосът или вътрешното слово, чрез което Бог говори на Самия Себе Си всичко това, което Той е, и се явява или изобразява Себе Си такъв, какъвто е. Ето защо Словото се нарича образ, изображение на съществото на Бога. То се именува още Син Божи, понеже се ражда от същността на Бога. И така тези три имена: Син, Слово, Образ на Отца, Премъдрост, означават едно и също, т.е. второто Божие Лице; първото пък Лице се именува Отец, начало или направо Бог, Господ... Бог, знаейки Себе Си тъй съвършено, какъвто Той е в същност, трябва да има в Себе Си блаженството и да обича Себе Си с най-съвършена любов. От това произлиза Дух Светий, наричан също любов Божия. И тъй като Син не по-малко обича Отца, отколкото Отец обича Сина, то и Дух Свети е любов обща на Единия и Другия, следователно, произлиза и от Единия и Другия. Той е равен на Тях, понеже Те нямат нищо в Себе Си, което да не обичат еднакво, следователно, Той е подобен на Тях Бог и Господ”. В същият катехизис за Св. Дух е казано също: „Той (Дух Свети) изхожда от Отца и Сина и ние трябва да Му се покланяме и да Го прославяме наравно с Отца и Сина, понеже Той е единосъщен на Тях”.

Приведеният текст от катехизиса на Римската църква разкрива съвсем ясно няколко неща:
• Учението за Св. Дух не почива върху преки доказателства от Божественото Откровение
• То е изведено от логиката на човешкото мислене, т.е. има чисто рационалистически характер.
• На практика то отрича личното битие на Сина и Дух Светий, защото нарича Сина „самосъзнание на Отца”, а Дух Светий – „Негова любов”. 

Римокатолическите богослови твърдят, че учението за изхождане на Св. Дух и от Сина всякога се е изповядвало от Вселенската Църква. В подкрепа на това привеждат определени цитати от Свещеното Писание:

Иоан. 15:26 – „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за Мене”.
Извод: Син Божий праща Св. Дух, следователно Св. Дух изхожда и от Сина.

Иоан. 16:13-15 – „А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето. Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести. Всичко, що има Отец, е Мое; затова казах, че от Моето ще вземе и ще ви възвести”.
Извод: Понеже Отец има свойството да извежда битието на Св. Дух, то и Синът има същото свойство, според по-горните стихове.

Друго основание на римокатолиците да поддържат Филиокве са някои места в Свещеното Писание, където Светият Дух е наречен Дух Христов, Дух на Сина: 
Гал. 4:6 – „А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син”.
Рим. 8:9 – „Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов”.
Извод: Посочените стихове посочват, че Светият Дух изхожда и от Сина.

В опита си да докажат, че Църквата винаги е признавала Филиокве, римокатолическите богослови се позовават на творенията на някои св. отци. Те твърдят, че учението Филиокве води началото си от св. Амвросий Медиолански, който казва: „Дух Светий, когато изхожда от Отца и от Сина, не се отделя от Отца, не се отделя от Сина”. Тези думи те схващат неправилно, тъй като в случая св. отец говори не за ипостасното изхождане на Дух Светий от Отца и Сина, а за временното Му изпращане в света. За пръв ярък изразител на това учение римокатолиците посочват блаж. Августин, въпреки че в едно от ранните си съчинения - „За вярата и символа”(393 г.), той съвсем не поддържа това учение. Напротив, изказва съмнение по отношение на подобни твърдения: „И тъй, тази божественост, Дух Светий, те смятат още като взаимна любов между Отца и Сина, и се обосновават на много места на Св. Писание. Кое от тези мнения трябва да смятаме за истинно – не зная; необходимо е непоколебимо да се пази вярата, че Отец е Бог, и Син е Бог и Дух Светий е Бог”. В по-късно време, в съчинението си „За Троица” (428 г.) блаж. Августин споделя мнение, което твърде много се доближава до твърденията на римокатолическите богослови, а именнно – че Св. Дух е ипостасната любов между Отца и Сина, че Той е Дух на Отца и на Сина, като изхожда и от Отца и от Сина. От това, че Син Божий има всичко от Отца, според блаж. Августин следва, че изхождането на Светия Дух е и от Сина. Важно е да се отбележи, че това учение блаж. Августин винаги е смятал за свое, а не за църковно учение. След него това богословско мнение е имало както много поддръжници, така и много противници.

В края на VІ в. Филиокве било обявено за църковно учение в испанската църква. То залегнало в документите на Толедския събор (589 г), в подписаното изповедание на вярата от арианските епископи, които преминавали към Църквата. Това било и началото на утвърждаването на това учение на Запад. Св. Максим Изповедник, който прекарал дълги години на Запад, свидетелства, че в негово време (средата на VІІ в) на Запад било много разпространено учението за изхождане на Св. Дух и от Сина, и че не само римските богослови го защитавали, но и папата. То не само било признато за църковно на Толедските събори от VІІ век (634, 638, 675 и 693 г), но и била направена добавката – Filioque, към 8-я член на Никео-Цариградския символ на вярата. Под давление на император Карл Велики това учение получило още по-широко разпространение. На събора в Аахен (809 г). то било прието за догмат на Римската църква. И все пак много са свидетелствата, че това учение не се приемало еднозначно от всички. Макар папа Лъв ІІІ да го намирал съгласно с учението на Свещеното Писание, той решително се противопоставил на идеята да го добави към Никео-Цариградския символ на вярата. „Не зная по-добре ли са сторили древните отци, като пропуснали тая дума (Filioque). Аз не мога да твърдя, че те не са я разбирали добре, както и ние, защото аз не смея да предпочитам себе си пред тях, та даже и да се сравнявам с тях. Колкото и добро да е нашето намерение, трябва да се боим да не развалим това, което е хубаво само по себе си, като самонадеяно отстъпим от древното учение. Защото отците, като забранили да се прибавя каквото и да е към символа, не правили отлика, добро ли е или лошо нашето намерение, а просто забранили, като не позволили даже и да се разсъждава, защо така са постъпили”. За да запази Символа от каквито и да е изменения, папа Лъв ІІІ заповядал да отпечатат на две сребърни плочици текста му (без добавката Filioque) и да ги поставят в храма „Св. Петър”, а под тях поставил надпис – „Аз, Лъв, поставих това от любов към православната вяра и за нейното запазване”. Въпреки изказаното правилно мнение на папа Лъв, през 1014 година друг един папа – Бенедикт VІІІ внесъл добавката Filioque в символа на Римската църква.

Изтокът реагирал остро при това нововъведение на Запада, което засягало централния християнски догмат – догматът за Св. Троица. Пръв от източните отци, който остро отхвърлил Filioque бил патриарх Фотий. През 876-880 г. той свикал събор, който категорично осъдил всички нововъведения на Запада, особено Filioque. В своята книга „Мистагогия” патр. Фотий обосновал всички възражения срещу това лъжеучение. 

На първо място Filioque унищожава монархията като главен принцип в разбиране същността на Бога, защото именнно единоначалието на Отца е главното условие за монотеизма (еднобожието). 

На второ място Filioque размива личностните качества на трите Ипостаси (Лица) на Светата Троица, което се явява възможност отново да се появят разновидности на ереста савелианство (модализъм).

Цитатите, които римските богослови привеждат в защита на Filioque, всъщност се отнасят не до битийното начало на Светия Дух (Който изхожда от Отца), а до временната Му изява в света (изпратен от Сина).

В по-късно време полемиката около Filioque изяснява, че спорът в същността си е спор за това кое е първичното в богопознанието – Божията природа (същност, „усия”-гр.) или Трите Ипостаси (лица). Западът постепенно приел, че Ипостасите (Лицата) са само следствия от изявите на Божествената природа, а тя самата е логическото условие за единството на Бога. Изтокът от своя страна бил на мнение, че в основата на богопознанието е въпросът за Триличностния Бог. Самото богопознание е среща на личности – среща между човека и Свръхразумния Бог. Изтокът всякога е следвал разбирането, че личността е тази, която овладява природата и чрез която последната съществува. „Не Съществуващият произлиза от същността, а същността от Съществуващия”, казва св. Григорий Палама.

Именно в този дух трябва да бъде разбирано и учението за Светия Дух. Благодатта на Светия Дух не идва „от” или „чрез” Сина, а се излива вечно от Божествените недра на Божията природа. Тази енергия (благодат) е обща за трите Ипостаси. В начало и на Запад правили разлика между вечното изхождане на Св. Дух от Отца и временното Му изпращане в света чрез Сина. По-късното развитие и оформяне на учението за Filioque е резултат на отстъпление от истината, в следствие неправилното разбиране на две главни догматични истини – догматът за личните свойства на Ипостасите (Лицата) в Света Троица и догматът за единосъщието Им.

И в този догматически спор Изтокът и Западът изявяват същностни различия в разбирането на основни верови истини. Логическият елемент, който привнася Западът в разбирането на божествените неща и тук се оказва първопричина за отклоняването им от истината. Затова не случайно източните отци са изказали мисълта, че троичният догмат е кръст за човешката мисъл.


Използвана литература:
1.Протойерей Митрофан Зноско-Боровски, „Православие, римокатолицизъм, протестантство и сектанство”, Варна, 1994 
2. Дюлгеров, Д., Цоневски, Ил. „Учебник по мисионерство”, фототип. изд, София, 1992.
3. Митев, Д. доц. д-р „Инославни изповедания”, Варна, 2003
4. Лоски, Вл., Мистическото богословие на Източната църква, изд. „Слово”, В. Търново, 1993