Стресът смазва голяма част от хората и те биват потопени в тревога, страх и меланхолия. Стресът господства и е заболяването на нашия век.  Намира се в голям бум и малцината, които не са се заразили с него, рискуват скоро да почувстват неговата опасност, последици, влияние и поробване.

Мнозина са се занимавали със стреса. Поискали като терапевти да допринесат за изцелението и сметнали, че с няколко успокоителни хапчета ще излекуват своите посетители-клиенти.

Обзетият от стрес тип човек обикновено е тъжен, уплашен, развоен, унил, нервен, гневлив, изморен, отегчен, разочарован и меланхоличен. Угризенията и вините, дисфорията и подозрителността, небрежността и забравянето носят безсъние или сънливост,  безапетитие или многоядство, свръхподвижност или безволие, прибързаната решителност или беззъба енергичност. Стресът, когато е прекомерен, води до депресия и самоубийство. Чувство за недостойнство, малоценност, безразличие и лъжливи чувства се култивират системно в душата на стресираните, но не закъсняват да се появяват и телесни симптоми като главоболие, сърдечни проблеми, стомашни разстройства и други. Внезапна умора и изтощение, вътрешен натиск и песимизъм, нерешителност и изолация, раздразнителност и отегчение съпровождат ранения от стрес човек по един или друг начин.

Стресът може да произлиза от  празнота и  неудовлетворение, скръб и тъга, самота и пустота, страх и плахост, от неуреден и  нехаен живот. В православната традиция не биват облажавани алчните, скърбящите в меланхолия, изолираните в мрака, уплашените в трудностите.

Стресът в светогорската традиция е психосоматично заболяване. Според св. Нил Подвижник това е скръб, която като червей яде сърцето. Това е и унилостта, според св. Йоан Златоуст, чрез която дяволът се намесва в живота на хората. Според авва Доротей потискането (депресията) е въздействие на демоните, които толкова много мразят хората.

Стресът се инкубира и от дразнещите и внушаваните от демоните вини за страсти и грехове от миналото. Добре е директно да кажем, че припомнянето на всички тях трябва да става смирено откриване и искрена изповед, така че с благодатта и благословението на тайнството на Църквата човек да получи прошка и освещение.

Вините пък имат за главна причина и повод проклетия егоизъм, който е коренът на всички страсти. Благородното и скромно смирение стопля мраза  на егоизма и изкоренява страстите, които той ражда. Дава уют и благоприятен климат за развитието на един здрав и красив духовен живот. Смирението обезсилва стреса и връща човека в неговото естествено, трезво и спокойно състояние, за да му помогне да стигне до свръхестественото състояние на обожението.

Егоизмът нараства с разнообразни наслади и наслаждения, безброй придобивки, завоевания и притежания. Обогатяването, беззаконните печалби, временната слава и почести в крайна сметка оставят тъга, притеснение, отпадналост, скръб. Доброволното безделие, но и повърхностната и изпълнена с много занимания и грижи работа  са причини за стрес, както и активното поддържане на богатството, славата, честта.

Още един важен повод за стреса, който  събаря душата, е безумната алчност за увеличаване на печалбите, притежанията,  сделките, което има за резултат претоварването на душата, ускореното идване на ненаситното пресищане. Завистта също е  страст, която подклажда огъня на стреса и кара човека да гори силно пред благоденствието на ближния. Обръщайки се към завиждащия, св. Василий Велики казва: защо скърбиш, ти, който имаш завист в сърцето си?

Този, който играе на карти, пияният, служещият на плътта, чревоугодникът, сребролюбецът, наркоманът и грандоманът имат за постоянен спътник в живота си стреса, защото тези страсти раждат и поддържат стреса.

Стресираните хора обикновено страдат от едно явно или неявно затруднение за комуникация с другите и със себе си.  Имайки вътрешен разпад, те се принуждават да стигнат до една непрестанна екстровертност, която несъмнено изморява и терзае. Хората, които искат да знаят всичко, които говорят много, които пътуват много, които придобиват лесно запознанства и приятелства, които се впечатляват, ентусиазират и привличат от образи и зрелища,  по-скоро са вътрешно разбити и се опитват някъде да се задържат.  Сменят места и пространства и лица и дрехи и коли, но животът им реално не се променя. И вместо да намалява, този разпад се увеличава. Св. Нил Подвижник го казва ясно: не е за тяхно добро да обикалят напред-назад и навсякъде и винаги да живеят неуредено.

Същите резултати носи и една зле разбрана интровертност, когато многословстват вътрешно и мълчат външно, така че тяхното привидно мълчание  не съзижда, а развива едно болно вътрешно състояние.

Последиците от присъствието на стреса в живота на хората са горчиви. Помрачението смазва душата и не я оставя в  уютна свобода.  Небрежността не оставя стресирания човек да прояви послушание, да бъде поучен, да изследва, да се помоли,  да се съсредоточи и да се умили.  От живота му отсъстват дълготърпението, търпеливостта, търпимостта и кротостта. На тяхно място съществуват прибързаност, нервност, гняв, ярост и разстроени междуличностни отношения. Той прехвърля отговорности постоянно върху другите, оправдава себе си и си приписва алиби, без да разбира и да признава, че коренът на проблема му изобщо не е далеч от него самия. Така стресираният  лесно се разпознава по неговата  нервираност и разпаленост на характера,  нетърпеливостта, прекословието и небрежността.

Стресът изтощава издръжливостта на човека и изхабява неговите жизнени сили, така че да се труди много и да се изтощава, да остава безутешен и ужасно незадоволен. Когато стресът бъде оставен да завладее сърцето, той го уврежда, кара го да вехне и на нищо да не се радва. Това, бихме казали, е отмъщението на духовния закон, което  функционира като повод за покаяние. Когато човекът не се подвизава да отхвърли причините, които  създават това непоносимо състояние, стресът избуява и води неговия роб до абсурдни, нежелани и неконтролируеми състояния на мизантропия и хула.  Когато душата се парализира, умът се отпусне, ненаситността на сърцето надделее, тогава човекът като хипнотизиран се увлича в хлъзгави пътища.

Една добра диагноза носи едно добро лечение. Видяхме степента на скръбта на стреса в живота на хората.  Това е  тежка болест, но не неизлечима, стига болният да потърси изцелението. Църквата е  необятна лечебница на душите и телата. Тя е пространството на истинския покой, на живоносния мир, на жертвената любов, на освобождаащата радост, на благословената надежда, на изпълването на прошенията на чистата молитва,  на направляването на добродетелния живот, на спонтанната благодат, на Божията милост и на разкриването на душевната тежест с искрена изповед.

Вярата води страстния човек до възпитанието на покаянието, където старателното себепознание и здравото себеукоряване възвръщат светлината в мрака на душата на стресирания човек. Колкото повече човек придобива църковно съзнание, толкова повече се отдалечава от стреса, който светогорските отци смятат за антихристиянско явление. Богослужебният и светотайнственият живот са най-добрите лекарства за раните, които стресът е оставил в душата.

Църквата иска верните да са простодушни, радостни, свободни и уютни. Когато говори за борба, аскеза, скръб,  печал и страх, тя не иска да ги терзае и да ги плаши.  Само една тревога допуска — тази за постигането на спасението. Борбата няма елементите на стреса, аскезата не е безразсъдна, скръбта е по Бога,  Когото човекът наскърбил със своите неуместни постъпки, скръбта е радостотворна и страхът е уважение и благодарение към  всемогъщия Бог. По този начин Църквата превантивно използва изцелителни средства, за да не се увлече човекът от свръхконсумацията, свръхизобилието и всяка крайност. Предложението на Църквата за един аскетически живот, с пост, въздържание, нищета, безмълвие, смирение и простота е силна и неизменна  реакция срещу едно общество без прегради, задължения, уважение и достойнство.

Правилната употреба на материалните блага явява разума, чувствителността и благородството на човека.

Опростителната благодат на всемогъщия Свети Дух при честа и редовна изповед не позволява  в душата  да пребивават  скръбта на тревогата и на непоносимите вини. Една изповед с искрено покаяние е най-доброто лекарство за заболяването на стреса. Изповедта лекува превантивно и терапевтично.

Любовта към Христос винаги е елей за раните. Светската любов, в която има обикновена изгода,  въздаяние и удовлетвение, напротив, освирепява човек и  определени пъти го води до неконтролируеми състояния. Християнската любов знае да проявява смелост, да се жертва, да се радва, да претърпява.  Завладените от светска любов искат само да ги обичат и обгрижват и когато това не се случва, се изпълват с тревога. Вярващите с християнска любов, уподобявайки се на Бога, Себелюбовта, обичат ближния и себе си правилно и разрушават  тъканта на стреса, след като в Бога не съществува стрес.

Този, който обича, се надява. Надеждата в Бога никога не разочарова нейния приятел и даже му дава спокойствие, умиротворение и трезвост. Пълната вяра в нашето аз и силите на егото не решава проблемите. Според св. Йоан Лествичник надеждата е богатство, съкровище, покой, облекчение, смърт на отчаянието. Пресвета Богородица е Майка на всички, надежда на обезнадеждените.  Грешниците, които се надяват на Божията милост, не се стресират отчайващо, имат много примери, които показват  тяхната сигурна надежда — жената, хваната в прелюбодеяние, блудния син, Закхей, разбойника, преп. Мария Египетска, св. Моисей Мурин, бл. Августин и толкова други герои на Евангелието и на неговия продължител — Синаксара. Надеждата в Бога отменя антидепресантите. Бедните не се депресират от своята бедност, а се доверяват на Този, Който храни птиците небесни и украсява полските цветове, и то по толкова чудесен начин.

Аскезата, въздържанието, Божият страх с разсъдителност и смирение, са силни лекарства, превантивни, но и изцеляващи тежкото заболяване на стреса. Нужна е промяна на начина на живот, за да имаме и промяна на душевното състояние. Един човек, който постоянно се забавлява, разсейва се, осмива всички, отдава се на покварата, опразва себе си, нетърпелив и безразличен, сам се осъжда на  тревожната скръб. Този, който постоянно се смее безразсъдно, шегува се, подиграва се и лицемери, ще има скръбта за спътник на живота си. Този, който мъдро посреща изкушенията и трудностите, човешките състояния и промени, живота и смъртта и скърби за греховете си искрено, подготвя за себе си блажената радост. Този, който по болен начин се бои, трепери, плах е и дори не иска да чуе за смъртта, показва, че нещо не върви добре в живота му. Онзи, който се е научил да живее без разточителство, но и без скъперничество, се е научил да върви уравновесено по пътя си, задоволявайки се с най-необходимото, което го избавя от робството на пресищането и на обогатяването. Онзи, който се надява най-вече на Бога и на светците, стъпва здраво  на нозете си, а не онзи, който ласкае и преследва т.нар. големци на земята, които представляват патерици на  неговата осакатеност.  Онзи, който не се е научил да се оттегля от шума и смута, търсейки услаждането на безмълвието и радостта на поучаващото мълчание, увлечен от многословието на евтината актуалност, ще има за постоянен другар самотата, тази, която не поиска за малко да избере с цел съсредоточаване и духовно четене. Досада, скука, рутина, монотонност и плиткост има онзи, който не чувства Църквата за свой дом.

Монасите и животът им могат силно да вдъхновят света, когато имат сърдечна скръб по Бога и не скърбят, постоянно помнене на Бога и не се боят, доброволна бедност и не са нещастни, неизменен  взор към небето и не падат духом, сами са, но не поразявани от самотата, пожизнено мълчаливи и тихи и тайно радващи се без вътрешно смущение. В килията на добрия монах не влизат лесно страхът, плахостта, безпокойството, смутът, досадата, притеснението и скръбта. За умния монах лукавото униние бива прогонвано с настоятелно бодърстване, търпеливо моление, страстоубийствено смирение и труда на трезвението и на очистването. Така според синайското светило преп. Йоан Лествичник  монасите стават светлина за света.

Свети Йоан Златоуст, монахът в градовете, приятелят на монасите, казва, че в монашеския живот няма страхове, няма врява, викове на отчаяние, плачове на болни, а цари радование без стрес, необятно блаженство и голяма наслада на душата по бреговете на Бога, когато в океаните горделиви кораби биват потапяни.

Превод: Константин Константинов

Източник: bogonosci.bg